„ПОЛИТИКИ“ И „ИЗМАМИ“ У НАС ВЪРВЯТ РЪКА ЗА РЪКА. ВСЕКИ ИДИОТ У НАС НАЛАГА БЕЗУМСТВОТО – „ПОЛИТИКИ“

„Кирил Петков: Ще преговаряме с всеки за политики. Малка е вероятността за правителство с третия мандат.“ – заглавие на публикация във facti. bg.

Тази крилата мисъл обиколи всички наши медии.

Терминът „политика“ се употребява само в единствено число.

Не съществува форма за множествено число на думата, която някои наши деятели на партийния живот се опитват да наложат.

Грозно е, а и не е добър пример за подрастващите.

Когато кажеш „политики“, най-близката асоциация до това множество е „измами“, „алъш – вериш“, „далавера“ или звучното немско „гешефт“, което в българския език вече не означава просто сделка, а се смята за нечестна, непочтена сделка.

„Политики“ е уродливо нововъведение в българския език и сякаш е все по-благосклонно приемана лексема от хора, които имат слабост към измамите.

У нас „политики“ и „измами“ вървят ръка за ръка.

Определението политика е свързано с етимологията на гръцката дума πολιτικός, в която πολι означава „множество, много“, а τικός – „интерес“, дословно – множество интереси.

Така, държавните служители в полисите на древна Гърция са наричани „политикос“, а гражданите, които малко се интересуват от участие в политическия живот на града – ιδιοτικός („идиотикос“).

Днес обаче всеки идиот смята, че може да бъде „πολιτικός“, затова все повече се налага и безумството – „политики“.

Концепцията на политолога Дюверже отделя три форми на власт – анонимна, индивидуализирана и институционализирана, като първите две ги определя като преддържавни, а третата – като изцяло държавна, имаща обществен характер и обуславяща появата на политиката.

Държавността е силно уязвена, когато е под влияние на олигархични или други икономически кръгове с нечист произход на капитала, бързо натрупан във времето.

Тогава процъфтява анонимната власт под формата на псевдодемокрация.

Тя трудно би могла да просъществува във времето, ако не осигури подкрепата си с външни фактори.

Затова се поставя и в услуга на чужди интереси, които познават прекрасно тъмната й дейност и я държат зависима чрез нея.

Политиката се превръща в куклено шоу, зад което тихо стоят невидими за „ιδιοτικός“ кукловоди, а светските популярни кукли преговарят шумно за политики, дори и когато са обявени за шарлатани.

А „ιδιοτικός“ гледа, гледа и се пали:

– добре де, до кога така?

Кажат му, главният прокурор не става – той търчи да сменя главния прокурор.

Кажат му съдебна реформа трябва – той се чеше по врата в своята експертност и чака само да дойде правилното редовно правителство, за да разкаже играта на юридическата гилдия.

Само дето не може да разбере, че служебното правителство не само осигурява провеждането на парламентарни избори, а има всички правомощия да осъществява реформи във всяка една сфера, имаща належаща нужда от това.

От кога се говори за реформа в правоохранителната ни система?

Кое правителство ще я направи, как ще я реализира и знае ли в какво се изразява тя?

Отговорност за тази низост и недостойно положение на службите от кого ще се потърси и ще се търси ли изобщо?

Правоохраняването не е „политики“.

Продажник, ефективни промени в правоохраняването, не може да направи.

Това означава да застраши собственото си съществувание и комфорт.

Няма как да говорим за реформа, която се планира и симулира от услужливи „експерти“, които са били изцяло чужди на оперативната дейност за времето, в което са били в системата.

За сметка на това, сега са превърнати в разменна монета на добре омазнили се, заможни кръгове и са въдворени като съветници на ключови позиции във властта.

Съзнавайки, дълбоко в себе си безхаберието, подобни индивиди трудно понасят слабостта на дейността си в системата, която няма как да се облече в мъжество.

По тази причина, оперативната им немощ е тежко комплексирана и едновременно с това свръхамбицирана в опитите си, да се види като интелект, който може да направи едва ли не чудо в правоохранителната ни система.

Подобни типове са готови да представят престъплението за подвиг, а подвигът за престъпление, стига само да могат да осигурят и осребрят бляскав миг за амбициозния хищник в себе си, хранен от корист, но задавен от невежество.

Разбира се, тук не бива да се забравя и онази справка, която мерзавецът ще предостави на правилното евроатлантическо посолство.

Точно тя, в решаващия миг, превръща измамата на нечестивеца в подкрепа, а предателството му – в подвиг.

От хора, които никога не са понасяли достойно дори един шамар, не само със снагата си, но и в труда си,  ефективна реформа в правоохраняването не търсете.

Далавера, в това число и политическа – да, но реална реформа – не.

За подобни „правоохранители“, реформирането е свързано с продажност и произтичаща изгода от нея.

Тях не шамарът, а страхът от шамара ги превръща в предатели.

Жалка, тъжна гледка за един български офицер, ако още са останали такива.

За евроатлантическия кариерист подобно поведение и роля би могло да е израстване, бизнес, политически просперитет и оправдание за него, но за българския офицер думата е една – срам, за пагона – безчестие.

Да – „πολιτικός“, „ιδιοτικός“ и пагонът.

Колко съвършен е Еклисиаст с думите си при мисълта за тази триада:

„Нагледах се на всичко през суетните мои дни: праведник да загине в своята праведност, нечестивец да живее дълго в нечестието си.“

Велин Хаджолов

бивш шеф на ОСА в ДАНС