« Върни се назад Публикувано на 04.12.2022 / 18:41

ПАНАХИДА НА СМИСЪЛА

Преди малко звънна телефона. По никое време. Беше майка ми.

Уплаших се.

Животът, обаче вече ме е научил, да очаквам тези неочаквания обаждания. По никое време.

Кучето ни Артур е разкъсано. От някакъв свиреп и зъл звяр. Каза през сълзи майка ми. Ела!

Сърцето ми бързо се сви. Кръвта застина в устните ми. Душата ми изсъхна. Първо от болка. После от гняв. А накрая от безпомощност.

Пристигнах на мястото. Един полицай крепеше майка ми, а Артур лежеше с извадени вътрешности и счупен гръбнак в края на един пуст паркинг. Тичах към него. В транс. Положих якето на земята и събрах това, което беше останало от любимия ми померан Артур. Той още беше жив. Качихме го в колата, а аз абсурдно започнах да се треса. Този път обаче, вече от омраза. Към задръстването, към селяните завладяли София, към тъпите ветеринарни клинки в този кандидат шенгенски град, към Фандъкова, този път може би без основание, към съдбата, към себе си, дори.

Състоянието на Артур бе безнадеждно. Кучето бе поело по най-дългия път. Онзи, от който връщане няма.

В крайна сметка, преди час го приспахме. Артур. В сълзи. И безкрайна болка. Но моята злост обаче не умря с него. Ставам ли по-лош? Превръщам ли се и аз в унижението, да не обичам, защото вече ще ме бъде страх да обичам?

Замислих се.

И отново преоткрих най-старата истина, дълбоко заложена в природата на този свиреп свят.

Природата, природата ни е такава, уважаеми живи същества. Брутална и свирепа. Обичаща и беззащитна. Бог го е измислил. Всичко. И болката. И страданието. И любовта. За баланс, както се казва.

Естествено е да се загубим по този път. От абсурдни противоречия. Нормално е. От земя дошло, в земя отишло. Знам. Но всеки път след смъртта на някой, когото съм обичал, аз физически усещам как сърцето ми се смалява. И всеки път става все по-малко, нервите все по-умиращи, а болката парадоксално намалява, докато умът пък става практичен.

И се моля: Дано Господ ме пощади и си отида навреме, защото ако остана последен, ще умра без сърце. А това е обидно. Крайно недостойно, дори.

И знаете ли, да ви кажа, ние не сме добри по-природа. Ние сме тази природа. Свирепа, но обичаща, безобразна, но извисяваща, трагична, но продължаваща. Или с две думи – панахида на смисъла. В добрия смисъл.

А най-истински остават само думите – и това ще мине!

Боже, Господи, какъв тежък провал! За търсещите смисъла. В реда на обречеността.

Лек път, Артуре! Пак ще се видим.

П.С. Нищо и никога няма да бъде на ред. Но пък поне се срещнахме в ред.

Васил Петев

«