НИЩО НЕ СЕ Е ПРОМЕНИЛО И НИКОЙ НЕ ИСКА ПРОМЯНА. НИКОЙ НЕ ИСКА СВОБОДНИ И МИСЛЕЩИ ГРАЖДАНИ

Надеждата за промяна помръкна.

Идва Коледа и се сещам с тъга за онази Коледа от 2020, когато протестът още ни държеше на улицата. Всеки ден без пропуск една група от 100-ина души бяхме на площада. Ние не се отказахме чак до окончателното падане на кабинета на ГЕРБ и идването на онзи служебен кабинет. Дълго време ни крепеше вдигнатия юмрук на президента Радев – единствената алтернатива на задкулисието, на всичко, което ни бе изкарало по улици и площади. Тогава вярвахме, че има път към светло бъдеще за България, че затова сме там – загърбили личния си комфорт, даващи време, сили, енергия… Да, тогава имаше очаквания, надежди, мечти…., а днес има отломки от всичко това, има прегорели въглени от изпепелените ни души.

Когато дойде онзи служебен кабинет с премиер Стефан Янев, ние тръгнахме в посоката, която искахме. Започнахме да показваме истината на обществото, да се опитваме да осмислим целия хаос, да намерим решения и да тръгнем по правилния път. Никой тогава не ни спираше, никой не цензурираше и не редеше поредните схеми. И хората повярваха, че идва нов етап, истинска и дълбока промяна на модела, при който всичко става зад кулисите, предварително уговорено, на принципа на скачените съдове и пипала.

Е, тогава за първи път казахме истината за порочния инхаус при строителството на автомагистрала Хемус, скоростния път Видин-Ботевград и 84 свлачища. Тогава дадохме и на медиите достъп до обществена информация, както е редно  в една правова държава. Опитахме да намерим и решение в тази сложна плетеница от интереси, имайки предвид не само закона, но и целесъобразността, сметката, която винаги плаща народът. И вярвахме, че работим в интерес на държавата си.

Днес се сещам с горчивина за всичко това. Наивността се плаща! Защото нищо не се е променило и никой не иска никаква промяна всъщност.

Кабинетът Петков не оправда очакванията на хората. Причините са не една, не две – трудно е да има коалиция от толкова различни политически субекти и тя да върви в синхрон. Оказа се, че всички играчи следват своите си правила и интереси, а това значи невъзможност да се продължи. Никой не успя да загърби тясно-партийното в името на обществено значимото. Създаде се високо напрежение, донякъде изкуствено, донякъде логично и очаквано. Но! Големите проблеми с инхауса се задълбаха още повече.

Вместо да се търси вариант за решаване на казуса с превъзлагането на уж доставчици на материали и наемодатели на техника, вместо паралелно да се движат отчуждителните процедури и разрешенията за строеж, се получи ступор!

Нищо неправенето е равно на щета, изгубеното време се оказа фатално и казусът просто замръзна. А инфлацията изяжда онези раздадени над милиард аванси на строителите (наречени за разкош доставчици и наемодатели).

Та кой доставчик на материали е длъжен (цитирам договорите!) да стои на обекта, да контролира как се влагат материалите и да дава задължителни указания през време на целия процес??? А когато същият този доставчик е и наемодател на техниката за точно този участък и пак съгласно договора е длъжен да си има човек към всяка единица техника, да я обгрижва и т.н., е нима не е ясно кой кой е?!

И всичко това вместо да се чисти и всеки да си носи отговорността (най-вече гаранционната), просто нищо!

По времето на същата тази 4-ворна коалиция се задълбочи и другият огромен проблем – договорите за текущ ремонт и поддържане (ТРП), за които още по времето на кабинета Янев стана ясно, че са многократно надвъзложени и бяха частично прекратени?

Вместо бързо да се стартират процедури по ЗОП, ръководството на МРРБ и АПИ при кабинета Петков започна да жонглира между институциите и да търси кой да носи отговорност. Не се получи синхрон, не се стигна до решение, а вместо това се сътвориха купища проблеми. Ще платим, няма да платим, а кой ще плати, а какво ще плати, а защо ще плати… и така днес решението на Конституционния съд отговори на душевните терзания на 47-то НС и онази изпълнителна власт, най-вече на Гроздан Караджов, кой кой е и за какво е на дадена позиция в държавата.

Жалкото е, че от цялото безхаберие и тупане на топка страда бизнесът. Защото тези фирми нямат вина за това, че са изпълнили заданията на държавата в лицето на АПИ, че тяхната работа е била приета от същата тази АПИ и следва да се заплати. Но днес пари няма, както нямаше и преди.

Тези два казуса – инхаусът и ТРП са колкото еднакви, толкова и различни. Едно е ясно – властта в България е лесно достижима от хора, които не осъзнават това като дълг и отговорност към обществото, като нещо, което е много повече да даваш, отколкото да вземаш.

В случая с инхауса едни хора на власт са раздали едни безлихвени и безконтролни заеми за дълъг период от време на едни фирми, които са строители, но се водят доставчици, а в случая с текущите ремонти и поддържането същите тия хора извиват ръцете на строителите и макар да има свършена и приета работа, не им плащат дължимото.

Ирония е, но държавата тук е в двойнствена роля – спонсор и рекетиращ едновременно. Дали зад всичко това не стоят едни сложни и преплетени интереси, на които не можеш да хванеш нито началото, нито края, но знаеш, че става дума за едни пари… и за една красива и любима, единствена наша родина, която боледува от зависимости, корупция и манипулация на съзнанието.

След падането с гръм и трясък на коалицията дойде пак служебен кабинет, но този сякаш е претърпял абсолютен катарзис! Вече не говорим за промяна, не говорим за инхаус, не говорим за онова, което ни изкара на улицата и ни държа там дълго, дълго… Не, сега сякаш се завъртяхме в един кръг и се върнахме в изходна точка, но вече уморени, очукани, объркани и разочаровани.

Вече не чакаме промяна, знаем, че няма такава.

Служебното правителство се зае с основната задача – да изчисти максимум от назначените от предишните и да сложи свои (казвам го с ирония, защото разбира се, това няма как да е основна задача на никое правителство, а още по-малко на служебно).

Моите очаквания, че министър Шишков ще продължи темата с инхауса и всички усилия да се изсветли и де юре този казус, не се сбъднаха. Ни дума по темата кой кой е и какво правим.

Никой не говори за това днес, сякаш искат темата да бъде забравена и всичко да потъне в морето от нестихващи и нови проблеми.

Впрочем тук е моментът да кажа на хората, че гръмките изяви как този, или онзи носил чували и някой купил имоти, къщи за гости, селища и др. с парите за инхауса, са празни думи. Никой никога не е създал механизъм за контрол и отчетност на тези пари. Просто някой ден някой трябва да ти достави нещо, ако и когато го поискаш…

Кой би дал толкова много пари напред без да иска да знае как се управляват тези средства, къде се влагат и какво се случва с тях? Кой би дал нещо днес, ако няма никаква представа кога ще поиска насреща?

Наивно е да вярваме, че някой някога е мислил наистина, че крайният срок е 2024г. Защото фактите показват, че това е било невъзможно, а опитът ни го показва още повече – почти никога нищо в стоителството не се случва в срок, винаги има нещо, възникват проблеми, случват се неща и така…

Нито дума и за проверките, които трябваше да извърши междуведимственара работна група на участците по трп, така щото да стане ясно какво и как е ремонтирано, строено, качествено ли е, законно ли е…Да, по тези същите договори за трп, за които и до сега не се плаща на фирмите, а сметката набъбва! Напротив, излезе министър Шишков да обяви какво установил на участк от АМ Тракия, ремонтиран и заплатен преди повече от 10г.! Нещо, което няма смисъл днес, защото то е „пито-платено“ отдавна.

В крайна сметка по времето на ГЕРБ се очертава един стил на действие – дава се с размах и на едро, върви се по ръба на закона, или просто се заобикаля (тук говоря и за двата казуса – инхаус и ТРП), после се отива в другата крайност – нищо да не правим, че да не сгрешим, или вземане на абсурдни решения, които явно показват неумение и невъзможност за адекватно поведение и  падат в Конституционния съд.

А между всички тези политически абсурди дълго и някак между другото се случи така, че уж сме парламентарна република, но не съвсем. И дългите служебни кабинети и тяхната роля се изопачиха и започнаха да управляват без да са избрани, просто защото избраните не стават.

Но властта е опиат и това се вижда днес. Виждаме какви теми са на дневен ред и как се хиперболизират и насочват фокуса на внимание в посоки, които никак, ама никак не са решаващи за хората.

И никой не иска свободни и мислещи граждани.

Цинизмът на това да говориш за демокрация и правов ред, а да създаваш условия за обратното, е адът, в който живеем. И вече не мисля както тогава, когато заливахме площадите – отива си ГЕРБ и идва промяната към по-добро.

Моделът не е ГЕРБ, нито коя да е партия. Това е моделът с хиляди лица и без лице, това е машина, в която просто влизаш и ставаш част от нея, или биваш изхвърлен. А ние бяхме наивни, но искрени.

Всъщност не съжалявам, че съм правила това, в което съм вярвала. Не съжалявам за нищо. Само се страхувам за България.

Десислава Христова