КОГАТО БОГ ИСКА ДА ТЕ СЪБЕРЕ С НЯКОГО, ПО НАЙ-ЛУДИТЕ ПЪТИЩА ЩЕ ТЕ ДОКАРА ДО НЕГО. А КОГАТО БОГ ИСКА ДА СИ СПОДЕЛИТЕ ДУШИТЕ, ТАКА ЩЕ ЗАСУЧЕ ПЪТИЩАТА ВИ, ЧЕ ЩЕ ВИ ДОКАРА ЕДИН СРЕЩУ ДРУГ, ЗА ДА СТАНЕТЕ ЕДИН ДО ДРУГ. СХВАЩАШ ЛИ?

…. И понеже си беше ебало майката всичкото, Захарула сега се мъдреше пред подмокрената от профучал пресен дъжд порта на сред храсталаците и мълчеше. Даже не изпсува. Озари я внезапно спомена за Диксъна, който нежно я подиграваше, когато със светкавици вместо очи беше вбесена на някого или нещо си и я имитираше: „Ей сега ти ебах майката!“. Имало ли го е някога Диксъна? Бил ли е, или го е сънувала? Изобщо, тоя нейния шибаняшки живот бил ли е някога?

Взряна в дървената порта с цвят на прекипяло турско кафе, тя изобщо не знаеше какво прави тук, сред тия гори и онова назад и се струваше толкова невъзможно, колкото невъзможна бе самата тя. Шизофренично знаеше, че всичко, което носи със себе си, където и да отиде, бе единствено себе си, но от дете си беше такава – вярваше в някакви чудеса, които непременно само на нея ще и се случат. И сега ли се надяваше, че бяга? И че точно тук внезапно ще се превърне отново в онова прелестно шантаво момиче, което си играеше с живота като на покер. Сега обаче раздаваха картите, раздаваха картите и пак раздаваха картите, а тя все беше „Парол!“.

Хайде, бакалъм, си рече, и побутна портата. Тя проплака, открехна се и Захарула надникна с едното си око дали отвътре няма да се покаже Рет Бътлър. Защото тя някога беше пленена от Скарлет О’Хара.

В двора обаче на първото от трите стъпала пред нещо като параклисче, нещо като църквица, нещо като къщата на Пипи Дългото чорапче, на две се беше превила старица и с кокалести пръсти чупеше орехи.

-Какво си се омъдрила там? Влез, де! – гласът и бе удивително ясен и бистър.

Захарула приближи по пътеката и точно когато спря а ха до старицата, тя вдигна рязко глава и впери два пъстрака в нея. Очите и бяха точно като онези лимки, които като деца наричаха пъстраци. Всичко имаше в тях – и зелено, и оранжево, и синьо, и кафено, и облачно сиво.

-И ти ли търсиш президента?

Захарула се скова. Какъв президент бълнуваше тая бабица в тия гори телилейски?

-Ааааа, нееее… – изпелтечи – Търся някъде да отседна…

Старицата остави менчето пълно с орехи настрани, вдигна се пъргаво и стана:

-Бих те приютила, ама тука сега има един бандит, дето от време на време го крия. Ти от кого бягаш?

Захарула вече изобщо нямаше какво да каже.

-Кажи, де, то тука няма кой да чуе, освен мен, изтръскай я тая болка, че колкото повече я трупаш в дисагите си, толкова по ще те прегърби. Пък като те гледам има още хляб в тебе. Кафе искаш ли, чай, или направо ракия?

-Аааз, ракия не пия. – изтърси Захарула.

-Лошо! Една жена трябва да пие ракия, иначе няма как да е другар на мъжа си и да му разбира крехката душица. Щото мъжете имат най-чупливите души, от мен да го знаеш.

-Ами ако мъжът не пие?

-Значи не е мъж. То сега затъ има ли въобще мъже, а… как се казваш?

-Захарула. – измънка Захарула.

-Че кой ти е сложил туй сладко име? Ти си буря, бре, жена, ама лековита буря, захарта в тебе е на дъното скрита… Иначе, лют трябва да е мъжът, Захаруло, лют! Лют, ама с меко сърце.

Захарула вече се чувстваше като персонаж от „Монахът, който продаде своето ферари“* – тая баба направо я беше  проснала по очи връз кълдъръма, образно казано, но все още не искаше да си го признае.

-Дай една ракия! – отсече грубо.

Пъстраците на старицата присмехулно заиискриха.

При първата глътка от очите на Захарула изргигнаха ручеи сълзи. Не беше пила твърд алкохол от повече от двайсет години. И докато тогава пиеше само водка и не признаваше никакви мешенаци с вино при вечеря, една сутрин се събуди и приключи с хард питиетата. Мина на бяло вино, мешавеше го с газирана вода, за ужас на истинските пиячи, но пък на нея и харесваше. Да е все наопаки.

-Тука малко по-нагоре по баира има един много стар метох. Много го беше закъсал, пустош беше, ама откакто дойде Апостол го стегна и няма да ти откаже да отседнеш… И аз бих те взела, ама нали ти казах, че крия един бандит…

-Какъв бандит? – Захарула никога нямаше да избяга от любопитството на лайняната си професия.

-А! И номера на личната му карта ли да ти обадя? – засмя се старицата – То той бандит, пишман, ама докато му уредят да мине границата, дето е тука ей на една шепа разстояние, при мене се мота…Сърцето му е добро, сгазил лука, хлапашка работа, що да не му помогна, а? – намигна с пъстрака старицата.

Захарула отпи втора глътка. Ракията беше толкова люта, че я изгаряше отвътре:

-А що викаш, че и аз търся президента? Кой го търси тука из тия пущинаци?

-Щото улави, ма, Захаруло! Един път се беше позавъртял тука, казали му за Апостол, и той дойде тука при него. Уж дискретно, уж потайно, ама се изсипаха тука едни със слушалки в ушите и аз като ги видях си викам – изгоря, Аспасийо, щото пак криех тука един бандит, викам си – прецакаха я баба ти Аспасия. Ама той при Апостол отивал, после разбрах… Е, а кажи, може ли при Апостол да одиш с орда гардове с наушници, а! После някой май беше издал четата и като се навървиха тука едни журналя – ама идвал ли е президента, ама с кого, ама при кого, ай сиктир, бе, главата ми надуха! Туй журналята много изоглавени, ще знаеш…

Захарула искаше да изпищи от смях, но отпи трета глътка, за да удави в нея изоглавената си професия. Журналистиката.

-И к’во? – чукна малката чашка о тази на Аспасия.

-Нищо, к’во. Мина им мерака и вече никой не идва. Само ти си объркала пътеките. Мани го тоя президент, той първо при Бог трябва да иде, после при Апостол, ако питаш мен, ама негова си работа… Те при Апостол все такива идат, и оня с чекмеджето и той се беше дотътрил…

-Кой с чекмеджето?

-Оня, дето управляваше, Тиквата, и дето му снимаха чекмеджето в спалнята с парите… Той пък докато стигне до Апостол все върви и се кръсти… Много смешно ми беше да го видя такъв, Захаруло! Тия хорица що си мислят, че като се кръстят непрекъснато работата им опечена, а, Захаруло?

Захарула внезапно и просветля, че човек наистина няма как да избяга от съдбата си.

-Еба ли им майката?! – изтърси неочаквано.

Аспасия се разсмя гърлено.

-Отивай сега при Апостол! Ще му кажеш, че Аспасия те праща. Не го питай нищо. Той като реши ще ти каже каквото има да казва.

-Той какъв е тоя Апостол, дето при него са дошли чак президента и оня с чекмеджето?

-Апостол е от Бога даден. Толкоз. Ако ти кажат нещо предварително за някого, който от Бога е даден, нищо няма да разбереш. Когато Бог иска да те събере с някого, по най-лудите пътища ще те докара до него. Но по-важното е, че когато Бог иска не само да те събере, щото то и ония със слушалките в ушите ги събра с Апостол, ама кел файда, а когато Бог иска да си споделите душите,  той така ще засуче пътищата ви, така ще заплете преждата на случките ви, че ще ви докара един срещу друг, за да станете един до друг. Схващаш ли?

Захарула се разплака. Ей тъй изведнъж. Отприщи се канара някъде вътре в нея, и като се затъркаля нагоре, нагоре, та чак река потече изпод клепачите и.

Аспасия хвана стиснатия и юмрук.

-Захаруло, всичко е станало така, че да стане тъй днес да си тук. Нищо не става без Бог. Колкото и да си мислиш, че си счупена, силна си ти, много силна, баба ти Аспасия никога не бърка. Айде тичай сега при Апостол. И не реви, радвай се. Бог ако ни беше направил да ревем само, щяхме да се удавим.

От малката вратичка на Къщата на Пипи Дългото чорапче на Аспасия се показа мускулест мъж, небръснат от две седмици. Като видя Захарула сви подозрително устни.

-А! Ето го и бандита! – засмя се Аспасия. – Тука все башка идат… Тия, дето по калъп са правени, трудно намират пътя…

Захарула повдигна очи към бандита, който се хилеше превъзходно. Над него на върха на покрива на тази странновата къщичка стърчеше дървен кръст. Малко килнат наляво. Ама Кръст.

Веселина Томова

*„Монахът, който продаде своето ферари“ – роман от Робин Шарма