ДА ТЕ ИЗБЕРЕ ВЕСЕЛИНА ТОМОВА Е ЧЕСТ. ДА ТЕ ПРИЮТИ И ПРИЛАСКАЕ Е БЛАГОСЛОВИЯ. ВДИГАЙТЕ ЧАШИ И СТРОШЕТЕ ПОНЕ В ЕДНА В СТЕНАТА!
На 24.01.2023 АФЕРА публикува:
15 ГОДИНИ „АФЕРА“! МАЧКАЙ, ТОМОВА! ТОЗИ ЖИВОТ ПРОДЪЛЖАВА ДА Е ЗА СМЕЛИТЕ!
…
На 19.01.2023 АФЕРА публикува:
МОЯТ ЧОВЕК
https://afera.bg/%d0%9c%d0%9e%d0%af%d0%a2-%d0%a7%d0%9e%d0%92%d0%95%d0%9a/
Пак го прочетете! Научете го наизуст!
Ей, пичове, вие наистина ли не разбирате, че Животът е Миг?
И няма никакво време, никакво време, никакво време, никакво време за колебания, съмнения, комплекси и мерене на пишки, да ме извинят късопишковците – те няма какво да мерят!, няма никакво време за читалищни роли, които сме си измислили, напъхали сме се в тях и си въобразяваме, че сме хванали Господ за .., пардон, пардесюто.
Сърцето отворено!
Горе Сърцето, открито!
Силният е Открит, Мишокът е Потаен. Силният признава слабост, Мишокът крие страха си зад привидната сила.
Моят човек не е за всеки. Посветени и Избрани само вървят по тая пътека.
Да те избере Веселина Томова е Чест. Да те приюти и приласкае е Благословия.
На кого му стиска да е Моят човек?!
Аре, вдигайте чаши за АФЕРА! И строшете поне една в Стената!
Веселина Томова
….
Откъс от книгата „Този живот за е смелите“ от Веселина Томова:
ЖОРЕС. АКО ОХЛЮВА СЕ ПРЕВЪРНЕ В ПЕПЕРУДА – КАКВА ЩЕ БЪДЕ ТЯ?
Погрешно е да се смята, че любовта е резултат от продължително приятелство и настойчиво ухажване. Любовта е плод на духовна близост и ако тази близост не възникне на мига, тя няма да възникне нито за години, нито за векове.
Халил Джубран
Тъкмо в този септемврийки ден, пухкав като топла пита, вървяхме нагоре с Донелия към Великотърновския университет за лекции. Дотогава никога не го бяхме правили, вечно недоспали се хващахме за автобуса в последната минута. Тъкмо в този ден аз го избрах така – като че някой ме беше повикал – и въпреки че изтървахме със сигурност първата сутрешна лекция, отсякох: „Ще вървим пеша!“.
И се понесохме от хотел „Етъра“ към Университета почти като в библейска илюстрация – сред прахоляк, в мъгла от бял пустинен прах, покрай скалъпена телена ограда зад която се чуваше тътен от удари на каменоделски фрази… Тъкмо в този резен от време правеха паметника „Асеневци“ във Велико Търново.
Пътят бе нацепен и разоран, Донелия бързаше напред, мърморейки къде съм я замъкнала, аз гледах в краката си, за да не пропадна в някоя дупка. И изведнъж, внезапно, като пронизана от откос, се заковах. Нещо ме накара да спра – моментално да спра! – да се обърна надясно, и автоматично го направих.
Това, което виждах бе на около двайсетина метра от мен. Сред прахоляка, на един бял камък бе седнал Той. Леко приведен, с неуловимо прошарена, светла, разпиляна коса по раменете, бавно и внимателно дълбаеше с длетото…. Гледах го като хипнотизирана, закована, взряна в него не само с очите си, а с цялото си същество.
Не мръдвах – като кръст, забит в земята.
Никакво усещане за време. Дали е било векове или секунди, само Господ знае, докато Той лекичко, като пърхане на криле, повдигна очи и ги насочи право в мен, почти незабележимо се усмихна, сведе поглед и продължи да гали камъка с длетото.
Стърчах.
Дали е било минути или вселени, пак само Господ знае, докато някак, пак извън мен, излязох от унеса и тромаво се обърнах за да продължа нагоре. Докато преплитах краката си, настигайки Донелия, и крещях към нея: „Донелийо, намерих Го!“, се обърнах само веднъж.
В далечината Той бе подпрял с ръка брадичката си и ме наблюдаваше някак присмехулно…
…
Три дни преди това стоварих натъпкания си сак пред рецепцията на хотел „Етъра“, едва промъкнала се, раздърпана и изнервена, през тресавището от руски туристи, превърнали фойаето на хотела в консервена кутия с натъпкани в нея шпроти*. Донелия винаги пристигаше първа от Тетевен и вече бе в хотелската ни стая, а на мен оставаше само да се регистрирам. Докато попълвах бланката, една мамашка ме ръгаше в ребрата, опитвайки се да ме измести от рецепцията, пищейки към плешив Матросов: „А почему она? Спеши!“. Тъкмо си попълвах адреса и на ум злорадо свистях: „иди нахуй“, когато сред цялата тълпа, пот, крясъци и бутане, като с чук ме удари Гласът.
– Ключът ми!
Хладнокръвен. Властно отчетлив. Мъжки Глас. Стовари се като чук върху клетата ми главица, заби ме като пирон в земята и моментално ме отласна като с космичен батут там, някъде, където казват, че било седмото небе. Още преди да се обърна, още преди да зърна откъде идваше Гласът, първата и единствената мисъл, която проряза съзнанието ми, бе: „Това е Той!“.
Кой „Той“, ебеш ли му майката, ама ТОЙ!
Над главата ми ръката на администраторката подаваше ключ от хотелска стая. Рязко се обърнах. Извисен над крякащата тълпа, Той бе там и по невъзможен начин не се вписваше в нищо от времето на 1985 година.
И като че нямаше нищо общо с това.
Висок, широплещест, с черен тънък шлифер, силно пристегнат в талията, небръснат от поне три дни, със светло – прошарени коси, падащи на едри вълни до раменете. И изумителни, скосени надолу, неземни зелени очи. Протегна ръка над тълпата, взе си ключа и бавно се обърна, крачейки към асансьора.
Създаваше усещането, като че пред него пространството само се отваря и като че иначе вкопчените в куфарите и чантите си хорица, сами му правеха път.
Хвърлих бланката, грабнах тежкия си сак и хукнах след него.
Бам! Вратата на пълния асансьор се трясна на сантиметър пред любопитния ми нос.
И толкова.
Години по-късно винаги, когато съм разказвала за Жорес на приятелите си, никога не успявах да опиша онова, което се случи. И заради тази невъзможност на думите да облекат този „квантов момент“, ми се подсмихваха и подиграваха – влюбила се хлапачката, чак пък толкова?!
Не беше вбюбване.
А аз си бях любовчийка и знаех какво е влюбване.
Това не беше влюбване. И изобщо нямаше нищо общо с баналното привличане на жена към мъж. Не знаех какво става, нямах идея къде пак се набърквах, липсваха и думичките с които да описвам какво спохождаше за първи път душата ми.
„Това е Той!“ – само тази мисъл беше придошла. Нищо друго. Вцепенение, абсолютно ЗНАЕНЕ, че точно това е Той и никакви щения откъм от земни страсти. Като че ли са те пратили на майната си, виждаш внезапно някой непознат и така те парализира чувството, че си го ПОЗНАЛ, че единственото, което можеш да направиш след първоначалното колабиране на душата ти от изумление, е да го последваш. Навсякъде. Дори и на гилотината.
Донелия, която ме приземяваше винаги с потресаващото си чувство за хумор, моментално направи разбор и реши, че щом не приличал на никого от този свят, значи е от София – тук, в Търново, такива си ги нямаме, и щом е в този хотел, значи е в командировка, а щом е в командировка, задължително ще си пие ракията или в ресторанта на „Етъра“, или в „ИнтерЬя“, както се подигравахме на търновското произношение за интер-хотела в града, на други места то нямаше и къде по онова време толкова да вечеря тоя „извънземен“ твоя, ама, Виво, и ти си една…
Два дни като изоглавени трамбовахме от единия ресторант в другия, после в бара и тук – таме в някоя заплюта от мен кръчма. Мъкнех Донелия, която не си допиваше ракията, защото бързах да не го изтървем, но него го нямаше.
Стопил се беше като видение. Нямаше го призракът и това си е.
И на третия ден, когато чак и аз започнах да убеждавам себе си, че влизам във филм, който не прожектират по българските кина, и когато от заранта Донелия ме предупреди категорично и тържествено, че вечерта по никакъв начин няма повече да търчи из кръчмите да търси някакъв Христос, слязъл от кръста, а ще седне и ще си изпие докрай ракията като хората, внезапно реших, че трябва да вървим пеша до Университета…
Вече знаете какво се случи в прахоляка.
…
След мистичната среща на паметника „Асеневци“, Той пак изфиряса. Някой би казал като Светлина в Тунела, при ония обстоятелства обаче, на мен ми приличаше като изнизване на звезден пушек от балкански кюнец. Обаче аз пъплех всяка сутрин пеша нагоре към Университета и всеки късен следобед се връщах пак пеша. Спирах до мястото, където го бях видяла да седи върху камъка, но от него нямаше и следа. Някакви мъже работеха, чукаха, тракаха, дялкаха, очите ми смъдяха от взиране, но зеленоокият не влизаше в пресечните точки на моите мигове там.
Нищо обаче не бе същото.
Аз най-вече.
И точно тогава, когато унинието ми бе полегнало на дъното, стана тя, каквато стана.
По онова време нямаше мобилни телефони. Водех разговорите си с Варна от рецепцията на хотела. Преди да тръгна за Търново бях оставила мама да изживее отвратителния миг – мъжът ми да си прибере нещата от вкъщи, където след вече една раздяла го бях приела, и сега слушах вяло в слушалката как мама бе изумена, че след като си прибрал разните му работи, тя попитала все още съпругът ми: „Нещо друго имаш ли да взимаш?“, а той изтръскал пепелта от цигарата си в пепелника и казал: „Да“, взимайки и пепелника. „Представяш ли си? Взе и пепелника!“, викаше мама, а аз представяйки си, игнорирах болезнения си развод, с въпроса: „Някой търсил ли ме е?“.
И тогава, ама точно тогава, захлупена върху рецепцията, надупена с гръб към входа на хотела, чух рязко зад себе си Гласът:
– Да пукнат всички, които те търсят!
Същото мигновено вцепенение. Изтървах телефонната слушалка, докато чувах гласът на майка ми, която викаше издалеч: „Виви, Виви, там ли си?“.
Не бях там. Къде на майната си бях и аз не знам. Стоях препарирана и го гледах.
– С кого говориш? – ме перна Гласът.
– С майка ми от Варна… – пропелтечих.
– Ама ти си от Варна? Обичам варненски жени… – засмя се той.
Продължавах да не знам къде съм. Не съм съвсем наясно как стигнахме до асансьора, как влязохме вътре и как той, като че ли е най-естественото нещо на този и на онзи свят, ми каза:
– Искаш ли да вечеряш с мен? След малко ще те чакам във фойаето…
…
Как един мъж се появява в живота ти, само за да ти донесе и посочи една книга и нищо друго да не си спомняш от него, а единствено това да е просто достатъчно! Изумителна мистерия. Онова, което ярко съм запомнила от злополучния ми кратък брак, бе, че един ден заварих подхвърлена на масата омачкана книга. „Пътуване към Икстланд“ на Карлос Кастанеда. Преди да хване някакъв влак, мъжът ми си я купил, за да си убие времето в купето, понеже му се привидяло, че е научно популярна, пътепис, демек, обаче във влака като я прелистил, установил, че била пълна тъпня. И в такива детайли се крият причините за разводите, ако все още не ви е ясно.
Годините бяха такива, че като магия се промъкваха подобни книги, издадени на български. Бях омагьосана. Какъв присмехулник е Бог – праща ти мъж, само за да ти завре в ръцете, като пощальон, една книга и това единствено стига, за да е имало изобщо смисъл от един брак.
Тогава още не бях бръкнала дълбоко в торбата на мъдростта и разказвах на Жорес случката като тъпо веселие на безметежно шашавата ми младост.
А луната ни покриваше с млечно одеало, докато всяка вечер до среднощите отпивахме от коняка „Хенеси“ и говорехме, говорехме, говорехме…
– Цял живот се стремя да остана сам и успях, това е сериозна победа. Това ме мъчи – какъв е смисъла на живота, защо съм на тази земя. Когато си отговоря на този въпрос, ще бъда доволен. А единственият път да се самоусъвършенстваш, е да работиш над себе си. Нищо не ме интересува, нито пари, нито коли, нито гадните вещи… Трябва да обичаш земята и ако не си се научила, да се научиш да разговаряш с пръстта. – рееше думите Жорес.
Защото Той беше Жорес.
Покрай нас преминаха шумно мъж и жена, и докато се оглеждаха коя маса да заемат, жената бучеше рязко: „Няма да му даваш парите! Като е будала, да не се е набутвал…“.
Спогледахме се с Жорес, а той отрони:
– Милите ми хорица… Не мога да разбера как може човек нито веднъж да не погледне към слънцето. Той си мисли, че то е длъжно да свети за него, за него – най-умният… Правих си анкети за смисъла на живота. Голямата част от отговорите бяха: да създадеш поколение, да оставиш следа, да посадиш дърво… Смешно е смисълът да е в това да създадеш поколение. Най-лесното нещо е да се съберат мъж и жена и да създадат дете. В това ли е смисълът на живота, щом е толкова лесно?
– Не знам, при мен нещата се получават все със закъснение, все спасявам някого, все се вра на живот и на смърт да оправям света… – вдишах дълбоко цигарения дим.
– Виви, непременно намери тази книга: „Дзен и изкуството да се поддържа мотоциклет“*. Искам да прочетеш тази книга! Трябва да не се занимаваш с дребните неща. Първото, което трябва да се научи човек, това е да се овладява, да има хладнокръвие. Спомни си Дон Хуан. Нали четеш и Керуак? Но по По пътя** човек върви като се самоусъвършенства. Защо се занимаваш с глупости? Целуни ме!
– Защо?
– Искам да ме целуне една варненска жена.
– Виви, ти можеш ли да познаваш кое е красиво? Можеш ли, ей така, за нещо да кажеш изведнъж, че е красиво? Имаш ли усет за красотата?
– Мисля, че имам – измънках.
– Мислех си, че не съм се излъгал…
Тихичко в открития бар се носеше песента на Васил Найденов: „Тишината вали във прозореца…“.
– Не мога да живея без музика. Тишината вали във прозореца… страшен текст има тая песен…. – провлачи Жорес. От съседната маса ония двамата гръмогласно продължаваха се дърлят за някой си, дето са го набутали с кинти… – Какво ли може да прави друго човек, освен да чете? Мислиш ли, че тези хора четат? – посочи с очи към тях Жорес. – Вече мога да чета само великия Достоевски…
– Тия двамата сигурно и в леглото броят банкноти… – процедих аз.
– Един мъж трябва да работи много върху себе си за да е добър в леглото. – се усмихна Той и проследи погледа ми, вдигнат нагоре към просналата се над главите ни като калайдисана тава – луна, пълнолунна…
– Само за луната не говори. Няма човек, който да я гледа повече от мен. А по пълнолуние – полудявам. Виви, живота е красив. Говори ми нещо. Говори ми каквото и да е. Искам да те слушам. Тия хора са луди. Всъщност не искам да казвам луди, защото в това влагам друг смисъл. Като му видях зелената риза, не погледнах към главата. Има хора, които не са създадени да бъдат семейни. Аз съм от тях.
– Тоя град е много особен, а хората му още повече…
– Има нещо във въздуха, някаква обреченост. Тия хора са наказани, орисани от нещо… Няма нищо по –хубаво от това да се увлечеш по някого. И то сериозно. Най-страшното за жените е, че умират без да срещнат истинския мъж.
От първия миг знаех, че е божествен човек. Тогава не се замислях много върху онова, което години по-късно щеше да превземе цялото ми мироздание – че никога нищо не е случайно, че всеки човек е дошъл точно навреме – и за добро, и за зло – за да ни покаже чрез него Бог, че сме взаимосвързани, и това е само тласък за да се изкачим няколко сантиметра, а понякога и с главоломни скокове на по-висша духовна висота, нищо, че често тя привидно ни изглежда като каторга или неописуемо страдание.
И досега никога не ми се е случвало такова тайнство, като с Жорес. Бях пленена, завихрена, но не в житейския смисъл на влюбване или завладяване на една жена от един мъж. Толкова бях потънала в очите му, че като удавник се хващах само за думите, говоренето, говоренето на душите, безкрайното говорене, което ме изпълваше цялата. Донелия умираше от смях, чудейки се защо още не ме е завел в леглото и да не би да е педераст, а аз след всяка среща, след всеки разговор, се сгушвах в леглото и записвах в тефтера си думите му.
– Като си отидеш, аз с кого ще си говоря? Питала ли си се какво не ти достига в живота, кое не ти е добре… – питаше Жорес.
Трупах пред него като грамада някакви мои проблеми, които тогава, в тревопасната ми младост, изглеждаха за мен като нечувано и невиждано страдание, а той меко ме възпираше:
– Не, не е това, не, не, не… Помисли си, оставям ти го за домашно. На човек единственото, което не могат да му отнемат е това да мисли. Дай да те целуна… Тук в теб ми е надеждата… Теб не те разбират, нали? Но какво означава да не те разбират? Всеки човек е неразбран…
– Но, Жорес, как така да премахна проблемите – като с вълшебна пръчица ли, те ме връхлитат, нали живея в тоя шибан реален свят… – кипях като младо вино.
– Аз нямам никакви проблеми. Проблемите са нещо адски глупаво… За да разбереш Брегът, трябва да си далеч. Нещата трябва да се докосват. Аз ако бъда там ще го нагазя с целите си 73 килограма и ще се обезсмисли… Виви, тези гласове, затънали до гуша в проблеми, ме убиват… Нали си разбрала, че мигът е най-великото нещо?
– Първото, което ми идва наум сега е, че ако те слуша някой отстрани, ще те обяви за луд – изстрелях с усмивка.
– Никога не казвай първото, което ти дойде наум, казвай винаги последното. Кажи ми, че морето е истинско. Човек не може да има проблеми, след като е жив, а това той го смята за нещо естествено, човекът се мисли за важен… Виви, хората са най-големите странници. На небето има 6000 звезди, които се виждат с просто око. Къде останаха тия хора, които ги виждат и мислят за тях? Няма ги, да, няма ги. Ето ти нещо, за което необятно може да мислиш: Ако охлювът се превърне в пеперуда, каква ще бъде тя?
Мълчахме дълго. Това бе единственият мъж в моя живот, с когото никога не се притеснявах, когато си мълчахме заедно.
– Виви, ако дойдат при теб и искат да те вземат, кое ще предпочетеш – да отидеш с тях, или да останеш тук? – изведнъж ме похлупи гласът му.
– Кои да дойдат и да искат да ме вземат? – стреснато запалих цигара.
Очите му лекичко се присвиха и заискриха, пускайки зелени сигнали към мен:
– Двама не могат да вървят по този път. Разбираш ли, по този път се върви сам. Боя се, че не мога да ти бъда пълноценен събеседник по твоите тревожни проблеми. Недей да очакваш от мен да ти бъда добър събеседник в проблемите ти. От думите ти разбирам, че ти се интересуваш много от проблемите на хората… Господи, превърнал съм живота си във война, а това погледнато от даден ракурс, виждам, че е смешно. Но, просто, заял съм се. Не мога да си се обясня. Разгромен съм, добре, че съм железен все още. Лошото е, че не мога да говоря тук с никого за това. Всеки прави кариера на този паметник. Кариера, представяш ли си? – разсмя се звънко Той. – Страхувам се, че съм заприличал на учител…
– Ако си мислиш, че ми приличаш на друг – тъжно подпрях с ръка лицето си.
Попивах го, а имаше такава обречена светла тъга в невъзможността на моите проклети престъпно млади години да могат да спрат, да заорат в пръстта и да усетят в истинска яростна прелест – тогава, а не след години – че мигът е всичко, и трябва да потънат само в мига.
– О, това не е добре. Това вече е лошо. Никак не ми се иска да е така. Това означава, че нещо не съм добре, че нещо се случва с мен… Най-страшното е, когато двама очакващи да се разберат, се опитват, се напъват да се разберат. Има един нюанс, който ако не се долови и усети, всичко се обезсмисля.
– Жорес, вярваш ли в Бог? – прошепнах.
– От четири месеца чувствам присъствието му осезателно. Дистанцията се скъсява. Центровете в мен са будни, те са отворени за него. Чувството е божествено. Страхувам се за теб… Не, не става дума за отношенията между нас. Абе, майната му… Аз всичко си казвам. – тръсна вълнистите си коси Жорес и те се разпиляха над очите му като лунно перде, което ми се прииска рязко да разкъсам.
– Жорес, искаш ли да бъдеш вечно млад?
– Мисля, че съм. А иначе в какъв смисъл? Да не умирам? Не, не искам да не умирам. А за безсмъртието, мисля, че е късно вече – за един човек на 34 години е вече късно да мисли за безсмъртието… Ще взема да дойда в твоя проклет град.
– Защо да е проклет?
– Защото всичко проклето е хубаво.
Той беше всичко, което исках от един мъж – освен да можеш да си говориш с него, да ти е пълна душата и когато си мълчите заедно.
Келнерът обираше сметките, когато Жорес ме погледна право в очите и ме попита:
– Ще дойдеш ли с мен?
Мигновено отвърнах „Да!“, и това „да“ важеше в онзи миг, дори и ако ме бе повел към Луната.
Онази нощ не подлежи на описване, защото още не са измислили думи за нея. Тогава отново се случи нещо, което не съм преживявала и до днес – накрая ми стана толкова лошо, че отидох да повръщам в банята. Ужасно се срамувах каква идиотка съм, как изобщо все може да се случи на мен такава кретения – точно сега да ми стане лошо и да почна да повръщам, когато бях с най-неземния мъж на земята.
Връщайки се в стаята, събрала стоически себе си в кълбо за да се овладея, понечих да се върна в леглото. Жорес топло и нежно ме погали и само промълви: „Не, недей, иди на другото легло, така е по-добре за теб…“. Години по-късно разбрах думите му – огромната му енергия ми беше дошла в повече и на един етап вече ставаше опасна за мен… „Аз съм опасен за жените…“, чувам и сега думите му, които тогава не разбирах, защото още бях в детските ясли на нещото, наречено много години по-късно със смешната думичка – езотерика.
Няколко месеца му пишех дълги писма. Пращах му стиховете си, тогава готвех първата си стихосбирка. Говорехме безкрайно по телефона.
Зареяна присядах до морето и се вслушвах в Гласът му, който помнеше душата ми: „Не, очите нека да са си скрити… Виви!… Кажи!… Това ми прозвуча точно така – имам една позната в София, която и от Лос Анджелис да и се обадиш, казва: Кво, бе?… Ти си още мъничка, не ги знаеш тия неща… Това са дамичките на Търново… Искам да те боли! Ще те разкъсам… Любовта идва неусетно. Като се запали човек… Дай да те целуна по муцунката…Няма истински мъже, вече няма… О, Господи, Вива! Какъв модел… Нямаше нужда да го чета писмото ти на глас, то цялото крещеще… Пиши ми, пиши ми, пиши ми, много ми пиши… Странно, само когато говоря с теб телефона прекъсва… Не мога да говоря по телефона. Мразя го. Искам тези неща да ти ги кажа, като гледам очите ти…. Мразя телефони с къси шнурове… Мислиш ли си много за мен?… Мисля си много за теб… Прозвуча ми много делово… А виждала ли си как хорицата стоят в тези неща на колела и как се гледат като се разминават?… Представяш ли си какво му е било на този човечец Кафка, за да каже да изгорят всичко, което е написал?… Радвай се. Остави си едно кътче в себе си резерва, иначе се радвай… Точно така, моето момиче!… Обади ми се пак, когато знам, кога ще ми се обадиш, ще стоя тук и ще те чакам… Виви, а аз какво ще правя без тебе?“
Той дойде във Варна и бе запленен от бадема в двора на старата ни къща.
Така се случи, че мама бе у дома и го запознах с нея. Единственото, което отрони мама за Жорес, бе: „Какви приглушени зелени очи има този мъж!“. По-късно Жорес бе удивен: „Всичко бих дал да разбера какво влага майка ти в това – приглушени очи?“.
Никога не разбрахме. И двамата.
След това Жорес пак се изпари. От раз. Като внезапно спиране на дъха. Точно както тогава – във Велико Търново.
Три години по-късно, получих картичка от Мадрид: „Не съм те забравил, Виви, пиши, не, по-добре се обади…“ и ми бе оставил телефонен номер. Пишеше, че му предстои да се мести в Палма де Майорка. „Още съм нормален, а, какво ще кажеш? Испания, Господи, колко са смешни…“ бе прибавил отдолу.
След месец получих втора картичка от Палма де Майорка: „Ей, Виви, в Палма де Майорка съм. Морето, Морето е Виви, Виви, прегърни дървото, онова дърво в двора. Ох, то е мъдро. Пиши, пиши, пиши. Прегърни го, Ей, целувам те. Жорес ли бях?“
Много по-късно внезапно ми се наби на очите, че в писането му нямаше никакви препинателни знаци, а „е“-то бе „е“ оборотное…
Звънях на посочения телефонен номер. Отговаряха ми, че няма такъв човек. И, че никога не е имало. Написах огромно писмо, токущо бях издала първата си стихосбирка, надиплих пакет и го изпратих на посочения адрес. След два месеца пакета се върна с раздиращ червен надпис, че няма такова лице на адреса.
Той бе ми се бе явил. В точния миг. И в точния миг си бе отишъл. Дали знаеше обаче Жорес, че веднъж населил душата ми, Той никога не би могъл да я напусне. Нали и на това ме беше учил?
Една вечер помолих Бог – дай ми знак, Господи, дай ми знак за Жорес! – и разтворих Библията произволно. Първия стих, попаднал пред очите ми, бе: „Няма да се съберат, нито ще се погребат: ще бъдат за тор по лицето на земята“.
Над леглото ми имаше един зелен рошав жабок, кръстила го бях обратното на Жоро – Рожо и един календар върху който висеше безмълвния ми въпрос: „Къде си, Жорес?“
Колкото повече летеше към Бездната времето, толкова повече си давах изумителната сметка, че всъщност аз нищо не знаех лично за него. Той знаеше всичко за мен, а аз само онази вселенска необятност, която бе разкрил пред вътрешното ми зрение.
…
Кратичко попитах чрез Вергиния Мартева Ангел Ханс за Жорес – че преди много години съм имала необикновена среща с мъж и искам да си я обясня. Ето какво ми каза Ангел Ханс:
„Да, бил е инкарниран за малко на Земята, бил е високо в Йерархията, Архангел, с неземни очи. Той те е избрал, за да ти отвори портала и да не загинеш в предстоящата битка в твоята мисия, която ти е предстояла. Ако не ти е бил отворен портала е можело да затънеш в тази битка и да загинеш. Намери това, което ти е казвал тогава и си го припомни. Той вече е умрял в земен смисъл и се е върнал Тук. Имала си голям късмет и щастие, че това ти се е случило тогава. Вие сте били заедно и в предишни превъплъщения, имали сте много силна връзка. Тук, на земята, освен с теб, е имал и още една мисия, преди да се прибере… Не знам с какво име се е представил пред теб на земята, но името му тук е…“ и ми посочи особено име, с древен израелски корен.
Сега, връщайки се назад, проглеждам, че точно след изчезването на Жорес, аз влязох в журналистиката. И навлязох с целите си килограми в проблемите на хората, на които той толкова се удивляваше и ме учеше да не затъвам в тях.
В журналистиката попаднах случайно, защото тогава мечтаех да се се отдам на поезията и литературата. Но Той е знаел каква тежка мисия поемам: „Той те е избрал, за да ти отвори портала и да не загинеш в предстоящата битка в твоята мисия, която ти е предстояла. Ако не ти е бил отворен портала е можело да затънеш в тази битка и да загинеш.“
Още с раждането ми и мама не знаеше точно защо – започнала да ме нарича Виви. Всички мои обични и приятели ме наричаха така. А Жорес го беше изваял като Вивота. С времето ставах, изумително за мен, все по – страховито Веселина Томова. Животът ми опустя откъм онези, които знаеха какво е да си Виви. Отиваха си един по един…
В Голготата ми, наречена журналистика, от самото начало винаги ЗНАЕХ истината за нещо, дори още от първия миг на случването му, и без грам доказателства ЗНАЕХ някак си кой точно е Пътя на истината. Никога не можех да го обясня. Много сопи и тръни изядох заради това, но винаги, винаги, и след много години – накрая ставаше ясно, че сърцето и второто зрение за нещата никога не са ме излъгали.
Всички неща, които тогава попивах от Жорес, във време, в което никой нито говореше, нито мислеше за подобна „езотерика“, с годините ги откривах в купищата духовни книги, които четях.
Той ми бе отворил Портала обаче и в каквато и мръсотия да риех, и в какъвто и окоп да потъвах, и каквато и пушка да смазвах, никога не пропусках да погледна Небето и да благодаря, и да знам, че мисълта може всичко.
И никога не го пуснах да си отиде от мен.
Никога.
Виви, пиши, пиши, пиши, пиши…
Виви ли бях?