« Върни се назад Публикувано на 11.12.2022 / 9:24

ГОЛЯМАТА ЧУТУРА, КОПРИНКАТА И ШИШО БАКШИШО

Разказ за умници

Шишо Бакшишо гледаше безизразно огромната купа с шоколадови бонбони Линдор, която красиво се мъдреше пред него на голямата му шефска маса. Шишо обичаше бонбони, ама как ги обичше само! Те обсебваха мислите му и винаги го спасяваха от досадното решаване на всевъзможни шефски проблеми. Другите да решават, я! Той е там, за да яде до насита. Сега му е паднало и в неговата мъдра глава се беше родило предизвикателство.

Той предизвика себе си с дързост и решителност, каквато всеки шеф трябва да притежава. Задачата е да изяде 10% от всички бонбони Линдор, които са произведени за тази година. Амбициозна цел, благородна кауза! Така ще спести на мнозина диабет и ще ги накара да работят по-усърдно, вместо да гледат провокативната купа, блестяща в разноцветни опаковки – червена за класическия бонбон с нежно сърце, кафява за този с лешников крем, синя за тъмния шоколад, зелена за този с шам фъстъка и още много…. с ягодов крем, с крем шампанско, с кокос …. ех, прекрасно е! Тази висока цел бе почти достижима за Шишо. Той имаше неутолим апетит към бонбони, истинско отношение на ценител. И всеки ден на тази шефска маса ядеше докато му стигнат чак до гърлото. Понякога притваряше очи и мечтаеше за деня, в който ще изяде заветните 10%. Тогава ще е най-добрият, най-великият шеф на света! И никой нямаше да може да се мери с него. Дори кокошката – порода Копринка, която го бе закачила за тази шефска маса, дори тя не би могла да не се възхити от своето протеже и да му признае възможностите.

Копринката не обичаше Линдор. Макар да бе всеядна, тя предпочиташе месо и то  специално, не какво да е.  Тя си го набелязваше, вземаше го и го  овалваше  в перушина и подправки, малко сос от кръв, пот и червеи, и така то си се мариноваше, ставаше чудно за нейния вкус. Насладата от поглъщането беше неописуема.

Понякога Копринката излакомяваше и не издържаше да чака мариноването. Тогава просто захапваше каквото и попадне, ей така набързо да утоли порива. А маринованото месо не се губеше, то си действаше по план. Копринката въртеше цяла фабрика – от доставка на месо, през обработка до готов и изяден продукт.

Копринката от своя страна беше позиционирана в тази добре работеща фабрика за месо от Голямата Чутура. Голяма беше, наистина! Най-внушителната по размери в територията.

Тази Чутура падна от небето преди няколко години. Тогава беше зелена, по-малка и по-симпатична. Тя говореше за някаква промяна, за възход и добри времена за територията, плюеше някакви други чутури, приличащи на тикви, искаше да им показва юмруци и аха, аха да ги набие! Да, да, ама не! Голямата Чутура срещна Копринката, хареса я от пръв поглед и стана тя каквато стана! Покрай кокошката, около Чутурата надойдоха още много кокошки, гризачи, въртиопашки, порове, кукумявки и всякакви твари. Повечето бяха кротки и тихи. Но всички имаха нещо общо – блазнеше ги месото и тайно мечтаеха да имат фабрика за производство.

Ония, които имаха други мечти полека лека отпаднаха от новия кокошарник. Те не можеха да влязат в системата и да намерят своето място там. Някои доброволно си тръгнаха, други, които искаха да останат, но да влияят на процесите бяха дружно оплюти и изгонени. Така кокошарника се заформи сравнително устойчив и с ясна цел.

Копринката стана Конселиере на Голямата Чутура, а тя започна пак да лети из облаците, но вече само в мислите си и когато се поглеждаше в огледалото. Там тя виждаше себе си сред синия простор, как пори облаците и стига чак до слънцето. Дори веднъж си помисли, че няма да е зле самата тя да стане слънце и така да грее навсякъде и то по колкото и за когото прецени. Тази мисъл все по-често я пронизваше и от нея Чутурата набъбваше още и още.

Напоследък фабриката за месо нещо куцаше. Някои парчета излязоха некачествени, а понякога създаваше проблеми и производственият процес. Ту някоя бормичка се издъни и не ще да мели, ту болтче ще се и счупи, понеже иска да стане ударник, но прекалява и изпада от машината, ту се разнесе някаква адска миризма отнякъде и пречи на спокойствието на Чутурата и цялата му кохорта.

Да не говорим, че извън фабриката изтичаше поверителна информация, която малкото свободно летящи птици разнасяха с крясъци докъдето им стигаха силите да летят. Е, това не беше голям проблем, защото гората, земята, сградите и жителите на тази територия бяха превзети и окупирани.

Всъщност територията беше вече един кокошарник. Обитателите нямаха нито оръжие, нито организация да се защитят, просто си живееха някак по течението. Освен това Чутурата се беше погрижил да има глашатаи, които да разнасят славата му и неговите големи постижения. Беше обезпечил и специална система от бухалки, които се задействаха дори превантивно, ако някой случайно си въобрази, че нещо не е ок. Системата работеше. Да, месото си вървеше на конвейра, бурмите се сменяха, бушоните изгаряха и биваха поставяни нови, а продукцията не беше никак зле – поне 10% от световното производство. Е, при такъв успех как да не възвеличаеш Чутурата и нейната Копринка!?

Днес обаче Шишо Бакшишо имаше проблем. Той се дразнеше, че не успява да изпълни нормата за изяждане на поне 100 бонбона Линдор за деня. Главата му беше пълна с тревожни мисли и сякаш днес беше по-голяма и тежка от корема му. Шефската маса изглеждаше някак пуста, дори с купата бонбони. Шишо гледаше през тях и виждаше  пелена от мъгла пред себе си. Не беше решил един голям проблем. Копринката щеше да му бие един шут, а дори можеше да се ядоса толкова, че да го демонтира от шефската маса и голямата, прелестна купа с бонбони! Не, това щеше да е провал! Това значеше Шишо да не успее да изяде 10 % от всички бонбони и да остане посредствен и никому неизвестен. Един прост Шишо Бакшишо, който да седи в някой ъгъл и да дъвче само трева.

Той с мъка си спомни времето, когато беше Общинска глава. Тогава си беше създал своя малка фабрика за месо и си го преработваше за свои нужди. Малко, но сигурно там му капеше по нещо и можеше да си позволи да похапва Линдор. Дори му носеха лябимите бонбони разни благодарни и очакващи поданици на територията, защото от Вездесъщия Шишо зависеше дали ще имат своя личен рафт в общинската кочина. Хубави времена бяха….а сега какво?  Е, не! Не може! Не бива!

Проблемът ще се реши. Мисли, мисли, Шишо! Имаш задача – трябва да успееш някак да монтираш  малката, захаросана, бракувана гайка, начело на една специална машина, която произвежда тонове месо на ден. Специална машина е това, не е шега. Тя е най-важната в кокошарника и там гайката някак трябва да стане двигател. Длъжен си, Шишо Бакшишо, защото тази гайка е специална за копринената кокошка. Мисли, Шишо! Как да направиш простата гайка сърцето на тази чудна машина! Как!?

Внезапно набразденото от стари белези от шарка и акне лице на Шишо светна. Той се протегна към бонбоните, тържествено разви три наведнъж и ги напъха в устата си. Сети се! Ще залепи гайката с кафяво лепило на върха на машината и ще издаде шефска заповед – от днес тази гайка ще се нарича двигател и тя ще е най-важната! Всички чаркове – шапки долу и поклон!

Колко прекрасно! Шишо примижа от удоволствие! Ах, колко съм умен! – погъделичка го тази мисъл и той напъха още три бонбона Линдор накуп в голямата си уста. Не напразно фамилията му е Бакшишо – отива му на усмивката.

Той си представи  Копринката – как нежно ще го погали по главата за кой ли път. Помисли и за Голямата Чутура – тя щеше да стане още по-голяма, щом се погледне пак в огледалото.

Десислава Христова

«