Регистрация
Публикувано на 13.03.2018 / 8:16

ЧАЙ ЗА СКИТНИЦИ

ЧАСОВНИКАРЛОНДОН.  Крива, мокра уличка между Ковънт Гардън и Севън Дайълс. Понеделнишка обедна почивка, 13:19 ч.

Монотонната тухлена стена, край която вървя, внезапно хлътва в зацапана стъклена вратичка с готически надпис „ЧАСОВНИКАР & АНТИКИ“.

Често минавам оттук, за да избегна плуването срещу течението на тълпите по Лонг Ейкър. Забелязала съм, че ателието е винаги отворено. Извънредно дебел възрастен господин седи неподвижно сред камара спрели часовници от едуардианската епоха, полузаровен в бронзови орнаменти, циферблати и музикални кутии. Не мога да си представя как прокарва глобусовидното си туловище през тесния вход. Понякога се чудя дали просто не е заседнал там от поне три години. Може би някоя добра душа му носи продоволствия?

Нерешително бутам вратичката.

Тя се отваря с изненадваща лекота, а тонът на звънчето, което се разклаща на влизане, е неочаквано приветлив.

Не, че на Часовникаря му трябва звънче. Той седи на хвърлей от вратата и има отлична видимост към всеки минувач. За момента не дава никакви признаци на одухотвореност – не мога да преценя дали дреме на столчето си или е парализиран от шок, че има посетител.

- Добър ден – почвам аз.

- Щом казваш. – отвръща той, без да ме поглежда.

- Ужасно съжалявам, че ви притеснявам – продължавам виновно аз, защото британците ме пречупиха и вече по навик се извинявам, че сърцето ми бие твърде шумно в тих асансьор. – Гривната на часовника ми се скъса и се надявах да ви помоля да я поправите? Сигурна съм, че това е като да помолиш Пикасо да ти пребоядиса градинската барака, но това е любимият ми часовник и….

- Рембрандт, ако обичаш, мила. Рембрандт. Мразя Пикасо.

Часовникарят протяга огромна, подпухнала длан към мен, без да извърне глава.

- Дай.

Давам.

- Извинявай. Не бях подготвен за клиент. Не съм имал клиент от лятото на миналата година, а и дамата умря, преди да ми плати. Хората влизат тук само, за да питат в коя посока е нещо си.

- Сигурно е много трудно да поддържате такъв нишов бизнес – изтърсвам неловко аз.

Раменете му се повдигат и падат като два кашалота, подаващи се над океанската повърхност за глътка въздух.

- Бизнес, пфффт. Стоя тук, за да не стоя вкъщи. Като умра, дъщеря ми ще продаде това място за гараж на отсрещния блок.

Погледнато отвътре, ателието е много по- обширно, отколкото фасадата му предполага. Наблъскано е догоре с благородни на вид вехтории, за които е трудно да се каже дали струват годишната ми заплата или могат само да послужат за подпалки. Пет позлатени херувимчета в различен стадий на затлъстяване бдят над гробище за механични кукувички с развинтени глави и счупени криле. Голям махагонов часовник лежи изкормен на пода. Пружинестите му вътрешности са разсипани околовръст.

Часовникарят намества челник с лупа на главата си и избира малко, деликатно инструментче от кутийка с малки, деликатни инструментчета. То тутакси изчезва напълно в месестата му лапа. Нататък започва някаква черна магия, която не мога да проследя.

- О, тия са от проклетите винтчета. Някакъв идиот преди мен е бърникал тук. Всичко е издраскал като язовец.

- Веднъж вече го попрявяха в „Дебенамс.“

- Дебенамс! Защо не го хвърли под някой влак направо? Ако не възразяваш, пусни каната да ври. Дощя ми се чай.

Сред антиките локализирам червена електрическа кана от осемдесетте, включена без щепсел, само с жици, към контакт от седемдесетте. Мислено си начертавам маршрут за евакуация през калабалъка – в случай, че отприщя волтова дъга и пламне пожар. Старецът да му мисли.

Чудо на чудесата, каната завира, без да пуска видими искри. Под напътствията на Часовникаря, който все така не вдига глава, приготвям чаша с две пакетчета асам, четири лъжички захар и пълномаслено мляко.

- Ако ме види дъщеря ми, ще има да нарежда.

- Заради захарта ли?

- Да.

- Нормално е дъщеря ви да иска да се грижите за здравето си.

- Иска тя, пъкълът като замръзне. И тя не знае на кой свят е. Хем иска да живея здравословно, хем се надява да умра скоро. Сутринта изядох един, между нас казано, отвратителен дюнер, само и само да забързам процеса.

- Никаква кауза не заслужава да кощунствате със закуската си по такъв начин. А и сигурно я разстройвате.

- И тя ме разстройва! Решила е да ме пази от холестерол, за има удоволствието да ме убие с натякване.

Нося му чая. Часовникарят маха лупата от челото си и обгръща чашата с пръсти, всеки от които е с размера на поничка. Поглежда ме от упор за първи път, в леко кривоглед полупрофил.

- Но защо не направи и за себе си?

- Не ми се пие, благодаря.

- То се знае. В този квартал вече всички станахте от тези, дето друго освен соево капучино не пипват. Дай ми на мен чай за строителни работници – черен, силен, с много захар. Едно време майка ми го наричаше чай за скитници, но това сега не е политически коректно.

- Защо за скитници?

- Ами защото те нямат полза от деликатеси. Веднъж като пият чай, може после седмица да не близнат, трябва да им държи. По нейно време скитниците бяха основно превъртели ветерани от войните. Имаше обичай тия хора да обикалят определени улици, да се представят на задния вход и да молят домакинята за стари дрехи, малко храна и топла напитка. В замяна свършваха някаква малка работа. Майка ми хем ги презираше, хем ги жалеше, лека й пръст. Първо ги пращаше по дяволите, после ги викаше да се върнат и им правеше чай. Сега като гледам, хората презират и скитниците, и строителните работници, без много да ги жалят.

- Бездомните хора и днес често имат сериозни психически проблеми. Затова и са на улицата.

- Е, да, обаче с днешните бездомни не можеш да се разбереш като с тези на майка ми. Половината не говорят английски. Ето, миналата седмица като дойде сибирският студ, до бариерата на подземния паркинг отсреща се сви един брадясал дангалак с някакво смешно спално чувалче. Излязох да му кажа, че трябва да иде в спешния приют, защото ще замръзне през нощта, но той ми бърбореше нещо на друг език, не знам какъв. Занесох му чай, изпи го, ама май не му хареса. Клер, дъщеря ми, казва, че повечето идвали от страни с тежки зими и били свикнали на студ. Аз си мисля, че те в своите си страни не са живели все на улицата. Господ знае свикнали ли са, не са ли. Нейсе, сутринта го нямаше това момче. Дано не е вкочанясало.

Стоя до изтърбушения махагонов часовник и гледам в пода. Голямата стрелка, от засукан черен метал, сочи неумолимо към вратата. Не ми идва на ум нищо за казване.

Часовникарят вдига часовника ми във въздуха с два пръста и го разтърсква експериментално.

- Ето, готово. Извинявай, че се раздрънках.

- Беше ми приятно. А колко ви дължа?

- Колко ти взеха в „Дебенамс“?

- Десет паунда.

- Кръвопийци. Хайде, този път нищо не ми дължиш.

- Ама…

- Не мрънкай.

- Но все пак!

- Ти ми направи чай за скитници, аз ти свърших една малка работа. Туйто.

Слагам си часовника.

Установявам, че обедната ми почивка е свършила преди шест минути. Сбогувам се с припрени благодарности и изхвърчам обратно в мърлявия дъждец на ХХI век. Звукът на звънчето ме гони чак до края на тухлената стена.

Мария Спирова

Коментари 7 за
“ЧАЙ ЗА СКИТНИЦИ”

  1. Благодаря за чая и за новия за мен автор който ми хареса

  2. Благодаря, страхотно е! Извинявам се , но освен, че ми хареса, го и споделих. Дъщеря ми живя в лондон 4 години. приятен ден!

  3. Добротата все още мъждука в хората,но изглежда,връх вземат такива,като Гошо,който е бил там.

  4. Удивително,Мария.Пишеш ли други неща?Къде са?Госпожа Томова може ли да отговори?Впечатлен съм.

    1. Това е пост от страницата на Мария във Фейсбук. Изключителен текст.

Вашият отговор на Христо Гарвалов Отказ

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *

Можете да използвате тези HTML тагове и атрибути: <a href="" title=""> <abbr title=""> <acronym title=""> <b> <blockquote cite=""> <cite> <code> <del datetime=""> <em> <i> <q cite=""> <strike> <strong>