Регистрация
Публикувано на 21.12.2016 / 20:22

ТЪПИ ВЪПРОСИ И КЪСНО СЪСТРАДАНИЕ

хитриноТо е ясно, че машинистите ще бъдат виновни за разрушаването на Хитрино, кой друг.

Майстори са нашите властници да си измиват ръцете, на мушката им винаги са мушички.

Не е виновна жп инфраструктурата, вагоните – подходящи само за скраб и всичко останало.

Виновни са мушичките.

И няма значение, кой ги е оскотил.

***

Машинистите карали с превишена скорост.

Сега за друго – за тътренето в телевизионния занаят, за влаченето, също и за нечувствителността…

***

В началото, повечето телевизионни репортери озвучиха очаквано-глупашки драмата: те сякаш имат не кожа, а коруби – като костенурки; и точно толкова тромаво се тътреха из развалините на поредната българска катастрофа.

Как не се намери един да се държи нормално – да пророни сълза или да хвърли камък по някой държавен чиновник, в краен случай – по джипа на някой властник.

Ей, така – за да изхвърли онова, което го гнети, ако го гнети изобщо.

Би било забавна картинка: диалог между разгневен репортер и властник с очукан джип.

Новото Априлско въстание.

***

Вместо това, надпреварваха се да задават глупави въпроси – нито едно българско нещастие не може да мине без порядъчна доза от тях.

„Как се чувствате?“ – да попиташ така мъж, чиято жена е изчезнала в огъня, се иска специално коравосърдечие, каквото само днешните телевизии могат да отгледат.

„Тя беше тука жената и сетне изчезна…“ – каза онзи мъж, а репортерът дори не схвана, че говори за съпругата си.

Този човек никога няма да проумее, как се случват тия наши чудеса – а ти го питаш, как се чувства.

Въпреки цялата скотщина, в която са потънали, хора като него обаче изглеждат непоносимо добре възпитани за безцеремонните ни времена.

Сърцето му ще пръсне, но няма да се сети да те напсува.

Обаче ще си каже – отново и отново – че е сам, когато огънят идва – и сам ще си остане, щом му задават такива въпроси.

***

Оставаше да го питат, мъчно ли му е?

Всъщност, точно така попитаха друг един клетник, също загубил близък в Огъня.

Какво искаш да изясниш с този въпрос, главо глупава?

Какво искаш да ни кажеш – че глупостта е безбрежна, че търпението на хората е безбрежно, щом понасят и тия издевателства.

***

Друг пък го питаха, какво иска да каже на своята свидна жертва?

Какво си представят, че може да каже, та го тикат към тази глупост?

И всичко това минава и заминава по телевизията, на никой сякаш вече не му прави впечатление.

Или пък хората са се примирили, че телевизията е някакво бунище за празни думи.

***

Това е днешният стил, който ни натрапват нечувствителни и неискрени халосници – и дори не схващат, какво правят.

От доста години насам, един велик инструмент в нашия занаят – смисленият въпрос – е низвергнат.

И той е унищожен в някакъв крематориум.

Въпросите вече нямат никакво значение – може да питаш, прозявайки се, каквото ти скимне.

Никой не си дава сметка, че въпросът често дори е по-важен от отговора.

Въпросът е горивото за Истината, въпросът създава драматургията на общуването.

Днес обаче той е нищо, използват го като някакво перце – от ония, които са подходящи за сексуални игри.

Той вече не е Тоягата на Истината.

***

Политиците имат основна заслуга за превръщането на репортерите, а и на водещите, в безволеви халтураджии.

На тях им е сладко да им сервират безлични въпроси, за да си обменят спокойно баналности и глупости.

От години вече не съм чувал някой да зададе въпрос, който да предизвика истински шок в публиката, да я накара внезапно да прогледне.

Да накара и човекът насреща/Събеседникът да се вгледа в същността си, в душата си, да се преоткрие.

***

Днес почти всички в нашия занаят са опитомени – преди 15 години казвах, че телевизиите не биват да се влачат като слепци след пиян господар.

Но не съм си представял, че ще ги опитомят до такава степен.

Вижте, колко пари е наляла тия дни властта в телевизиите, в поредното подаяние – и трябва да сте идиоти, за да очаквате от тях прозорливост и истинска чувствителност към Народната Съдба.

На тях вече изобщо не им е разрешено да прекрачат отвъд позорното прислугване.

***

Майната им на скрупулите – сега ще спомена за общественото сътресение, което се случи след един мой въпрос.

Защото колкото повече стискам зъби, толкова повече нещастниците се правят на значими, преструват се, че не знаят, какво се е случвало в далеч по-сложни времена – във всеки случай, не толкова леконравни, колкото днешните.

Яд ме е на дърварските хитрувания на късните „антикомунисти“ – някои от тях болни измисленяци.

Яд ме е и на “храбреците“, преживящи доволно навремето в българските секции на западните радиостанции.

Защото нищо от плещенето им нямаше и една десета от значението на само един отговор: когато попитах акад. Амосов, какво мисли за лозунгите и сетне му дадох пълната свобода с въпроса „Кой е най-неприемливият лозунг за него?“

Това се случи на 26 декември 1988 година – почти цяла година, преди Живков да си отиде.

Дърдоренето на хранениците на „Свободна Европа“, Би Би Си и пр. нищо не струваше, сравнено с думите на Амосов.

При това те бяха изречени по държавната телевизия на една тоталитарна държава.

За публиката този разговор имаше силата на неутронна бомба, нищо по-малко.

***

А ония радио- „диверсанти“ си вземаха тлъстите заплати и си каканижеха глупостите, без изобщо да се интересуват, до кого са стигнали те и какво са променили, ако изобщо нещо са променили.

Вижте, какво пише Георги Марков за отровната атмосфера в тия радиостанции на „свободата“.

Но платените подлоги на късния ни „антикомунизъм“ се занимават стръвно с писмото му до Левчев, но не и с това до Бочев.

Врътливи фалшификатори.

***

Марков, разбира се, беше от друг калибър, но и той не успя да напише най-важният си текст – за самия себе си, за превращенията на един апологет на партизанското движение, лауреат на Димитровска награда;

и, да – истински любимец на диктатора Живков – с когото си е позволявал много, дори му е дал предварително да прочете една своя пиеса.

Марков-Дисидента и неговият Победоносцев, театралният критик Живков.

***

Взривиха мавзолея на Димитров – обаче си мълчат за Димитровската награда на Марков.

И само си представете, какво щеше да говори Марков, ако беше успял да се върне в България, Петър Увалиев свидетелства за тия му намерения.

Какво, какво – примерно: блудният син написва пиеса за премеждията си като официален беглец и пак да я дава на своя ментор – Живков.

Да му се разхлопа сърцето на човек от умиление.

Както и да е.

***

Величието на Въпроса отдавна не съществува – задаваш каквото ти дойде на ум и се молиш събеседникът да ти каже нещо забавно, за да ти свърши работата.

С течение на времето, освен всичко друго, подобно прислужване поражда и емоционална стерилност – и вече си готов да питаш някого, как се чувства, след като жена му се е превърнала в пепел.

Могат да се изредят безкрайно много примери на емоционална глухота. Веднъж показаха как връщат тук едно детенце, отвлечено в Унгария от баща му.

И майката трогателно разказваше: „Когато се видяхме, първите му думи бяха – А, арфа!“

Понеже за детето арфата била представата за дом!

Един нормален репортер обаче би попитал: „Много интересно, но защо детето не е казало – А, мама!“

***

Обезличаването на репортерите очаквано се отрази плодотворно върху властниците.

Те, понеже са наясно, че репортерите са направени от сладко от рози, си позволяват да говорят нелепости и дори не се усещат – например, началото направо комични бяха неразбориите за съдържанието на взривените цистерни.

Никой репортер обаче няма да хване Началството за шлифера и да го накара да обясни какво, всъщност, казва.

***

Но е в „нормата“ да издевателстваш над някоя кротка жена и да я ръгаш с ръжена: да я питаш сто пъти и с очевидно удоволствие, защо присъства на банкет в Деня за национален траур.

Наистина, срамно е да си направиш банкет на този ден.

Ами да държиш фалшиви речи не ли също толкова срамно?

Плевнелиев, например, не си отмени срещата в Техническия университет. Дал „минута мълчание“ и открил словесния си цирк, пътьом се преправил и на Иван Хаджийски – той, който изобщо не познава Народа.

Но си мисли, че ще повярват на евтините му ласкателства.

Плевнелиев дори не подозира, че Народът открай време е оцелявал поединично, всеки капсулован в самия себе си.

Не звучи ласкателно, но е факт.

А през последния четвърт век властниците правят всичко възможно, за да поощрят тази негова нагласа.

***

И сетне се похвалил, че прокарал в България „пътя на иновациите“.

Интересно, кога ще се свърне този път към Хитрино?

Никога, естествено.

Във всеки случай, да ядеш кебапчета на някакъв сиромашки банкет в Деня за траур не е по-осъдително, отколкото да преяждаш от собственото си нахално самочувствие.

Само преди няколко дни въпросният Самохвалко пак се изпъчи по телевизията, че поставил България в центъра на Европа – и се опасявал тя да не изпадне в периферията, когато се лишим най-сетне от услугите му.

***

Тоя и такива като него – хилейки се! – ще ни вкарат и в Ада.

Любимата им песен е, какво ще се направи утре – защото ние се усещаме, едва след като пак ни е поразило Злото.

Нищо не му струва на Плевнелиев – трафикантът на иновации – да призовава към съпричастност.

Но хорицата от „онзи“ банкет – а и всички останали – дали вече не си мислят нещо, което е направо зловещо, макар да не смеят да го изговорят: „Докога ще съпричастваме, докога ще участваме в тази фабрика на фалшиво съпреживяване – докога ще издаваме по този начин извинителни бележки държавата?“

***

И винаги театрално развълнуваната Мая Манолова цъфнала в Хитрино – за да се поинтересува, от какво имат нужда пострадалите.

От какво – от нормална държава, естествено.

А Българската Съдба си знае, как да ни подхвърля трошички – за да не се загубим по пътя на иновациите.

Докато Огънят в Хитрино все още тлееше, тръгна делото за касапницата в Горни Лом, в която загинаха 15 души.

/вестник „Уикенд“, 17.12.2016/

***

кеворк кеворкянКеворк Кеворкян

https://www.facebook.com/kevorkkevorkianVN/?fref=ts