Публикувано на 25.09.2019 / 9:02

„ТОЗИ ЖИВОТ Е ЗА СМЕЛИТЕ“. ЛОШИТЕ МОМЧЕТА. С КОИТО СИ ИМАХМЕ РЕСПЕКТА

„ТОЗИ ЖИВОТ Е ЗА СМЕЛИТЕ“. ЛОШИТЕ МОМЧЕТА. С КОИТО СИ ИМАХМЕ РЕСПЕКТА…..Жоро Илиев не спираше, изливаше водопад от послания: „…не съжалявам за нищо, изкупвам своите грехове, на мен ми сложиха един голям кръст тук – на гърдите, за ги изкупя… Айде, че ще изтърва Портала… Избийте ги тия крадци, бееее, ама няма кой да го направи, защото вече ги няма ония мъже…“

Вергиния поспря и се усмихна:
– Ухае на страхотен мъжки парфюм… Виждам го, преметнал с пръстите на едната ръка сако през рамото си и се отдалечава, отдалечааавааа и влиза през Портала… Премина…

Дълго мълчахме. Аз потрепервах. Очите на Антонио бяха пълни със сълзи.
И двамата знаехме, че нищо не е случайно.
Той бе едно бисерче, за което благодарях на Господ.
Винаги съм била късметлийка на братя по оръжие.
Все такива ми ги даваше – ръбати, трънливи, с път, пропадащ в урвите, и характер, и сила да се покатерят от там до звездите, мощни да прободат ламята в себе си, за да излети пеперудата, и да кацне на светлата пътека, огряна от Божествената любов.
Затова ги обичах.
Затова обичах Антонио.

Като казах ламя, трябва да ви разкажа и за удивителната трансформация на Ицо Ламята.

Из „Бандитска Варна:
„...На деветия ден от убийството на Данчо Марков, привечер в редакцията ми звънна Христо Асенов – Бацата.
– Можеш ли да дойдеш до „Термите“ (сегашният ресторант „Тоскана“)?
В ресторанта на масата Бацата седеше с един непознат за мен мъж. В типичния си стил, с черно чувство за хумор, Асенов ме представи на мъжа като „най-опасната журналистка, която върви по сопите“. Мъжът тихо се представи и единственото, което чух бе: „Стоил“. Много по-късно щях да разбера, че това е Стоил Славов от СИК, който години по-късно също убиха. Тогава Стоил Славов не бе от онези имена на босове, които бодяха очите и някак седеше в сянка поне за медиите.
Интересен мъж, възпитан и интелигентен. Нямаше нищо общо с типичното ъндърграундско излъчване. Тогава не включих кой е той всъщност. Разговорът вървеше абсолютно неангажиращо и през цялото време се чудех защо Бацата ме повика и защо ме прави очевидец на тази среща между тях. Говорихме си, разбира се, и за убийството на Данчо Марков, но нищо по-специално от това, което вече бе излязло в пресата.
Вечеряхме и след около два часа Асенов се надигна да ставаме. Тъкмо реших да се сбогувам и Бацата каза:
– Томова, идваш с нас на Шведския!
Бацата винаги ме изумяваше с неговите непридвидими ходове. Нямах и идея за какво ме беше повикал, а още по-малко подозирах за какво искаше да ме мъкне и мен на Шведския хотел. Оправдах се, че съм изморена, идвам от работа и не съм облечена подходящо, но той отсече:
– Аре стига глупости, Томова, идваш с нас. Никога не можех да устоя на любопитството си и вечно жадното ми изворче, което винаги искаше да знае всичко кога, къде и как става. Малко след като тръгнахме колите спряха пред „Орби флаш“. „Ще слезем за малко“ – каза Бацата и влязохме в още не отворилата дискотека.
Заведението беше празно. Оставаше час докато заработи за посетители. Стояхме прави. Бацата посочи с жест към барплота на Стоил Славов и му прошепна нещо. След това извика един от мотаещите се сервитьори, които притеснено го гледаха в очите.
– Ето тук – Бацата посочи един периметър от барплота, където обичаше да сяда Данчо Марков с хората си – всяка вечер да има една купа с лед и бутилка уиски. И никой не да не сяда там. До 40-тия ден.
– Данчо пиеше бяло вино – обадих се аз пак като черна станция.
– И бутилка бяло вино да има – добави бързо Бацата. – Разбрахме ли се? – внимателно и малко иронично се обърна той към сервитьора и му подаде пачка с пари за поръчката.
Седяхме още минути прави, втренчени в празния барплот. Беше тягостно, тъжно и отвратително самотно. Мълчахме. Какво мислеха Стоил и Бацата – не знам, но аз се бях съсредоточила в изумлението си как тези мъже бяха така наясно със смъртта и не им трепваше окото пред нея. Водила съм дълги разговори с момчета от улицата и винаги се стрясках от хладнокръвието, с което приемаха, че всеки момент могат да бъдат убити. В очите им никога не съзрях страх. Имаше някаква яснота с избора, който са направили и примирение, че това е част от играта.
– Айде … – наруши мълчанието Бацата и излязохме навън. Блъсна ни шумотевицата на Варна, която натрапчиво ни плесна през лицата – животът продължаваше.
В бара на Шведския заварихме само мъже. Целия бар бе изпълнен не със случайни посетители, а момчета от бригадите на СИК. Музиката бе тиха, говореха си, нищо необичайно, освен че нямаше нито един редовен посетител. Настаниха ме на масата на Бацата и Стоил. На същата маса седеше и Ицо Ламята. Който бе провъзгласен за заместник на Данчо Марков. Това изобщо не стана като по филмите, нито някой взе микрофона за да оповести тържествено, че Ицо Ламята поема нещата след смъртта на Данчо Марков. Някак си това вече се знаеше. Говорехме си общи приказки. И аз продължавах да се чудя защо Бацата ме бе довел тук. Никога нямаше да разбера странните му приумици. Очевидец или хроникьор ме правеше?
От тогава минаха години. Никога не попитах Бацата защо ме направи свидетел на тази знакова сбирка тогава. Два часа по-късно реших да си тръгвам и Стоил любезно предложи, вместо да взимам такси, охраната му да ме откара до вкъщи.
Пред дома ми, тогава живеех на седмия етаж, благодарих и понечих да вляза във входа. Момчетата мълчаливо и внимателно ме побутнаха и се качиха с мен в асансьора, който ни отведе до седмия етаж. Така разбираха сигурното изпращане.
С Данчо Марков си отиваше една епоха на улицата. Времената се променяха. Поколението мъжкари бяха на доизживяване. Романтиката, скрита зад честта и достойнството на гангстерския ореол все по-мощно бе прегазвана от новата вълна на гротескни момчетии, наричащи себе си мафиоти, и които приличаха повече на клоуни. Но до появата им имаше още доста време.“

С Ицо Ламята се сближихме много дълго време след епохата на СИК.
Беше оцелял. Той бе също нагледна илюстрация, нарисувана от Бог, как на някого му е дадено да изживее Тук Катарзиса.

При него Катарзиса го блъсва на една бензиностанция, направо „избождайки“ му очите.
– Бях в много труден период, много тежък. Пътувах от София до до Варна и спрях да заредя на една бензиностанция. И сега нямам никакво материално и логично обяснение за това, което се случи. Никога преди това не съм се заглеждал в книгите по въртележките, на които висяха някакви вестници и списания, но тогава като че ли нещо ме удари и накара да хвана точно една книга и да я купя. Тази книга обърна живота ми! – разказваше ми Ицо. И започва жадно да чете, книга след книга…
И започва не само да се пита, но и да прозира – какво направих с живота си, накъде съм тръгнал и накъде пагубно летя…

По-истински вярващ християнин от Ицо Ламята не съм срещала. Точно, защото най-истинският вярващ е онзи, който е минал през Ада и е успял да съсече демоните си, откривайки Бог.
Обичах да го слушам, когато се срещахме на по кафе, разменяхме книги, и говорехме за неща, които нямаха привидно нищо общо с Кочината, в която иначе се налагаше да живеем. Знаех на колко хора помага Ицо, не от него – той бе от онези вярващи, които никога не правеше достояние благодеянията, които даряваше. Разказваше ми за Атон, където бе ходил няколко пъти, но не като турист, а като пиршество на душата му. И никога не криеше от мен – колко е трудно да се бориш ежедневно с дяволите – вътре, там, където шават.

У него имаше едно особено смирение, докато аз продължавах да се паля, да се бунтувам и да подскачам:
– Всеки сам изживявам урока си. – благо ме фиксираха очите на Ицо Ламята – Около мен виждам купища хора, които са се вкопчили единствено в материалното, но това е техният избор, всеки прави избора си сам…

Когато след тежката Голгота с мама, след смъртта и, и всички тегоби, налазили ме в работата, драпах сама да се откопча от дълбокия кладенец, в който бях потънала, Ицо Ламята ме вдигаше, неподозирайки сам каква светла енергия ми влиза:
– Рано всяка сутрин тренирай покрай морето. Пътувай, майната му на всичко, иди някъде, където ти се иска, отпусни се и се наслаждавай на мига… – и ми подари една фланелка на клуба си по кикбокс, с нея да тренирам.
Вероятно усещаше объркаността ми, страха, вкопчеността в миналото, което трудно се погребваше. Той го знаеше хиляди пъти по – ясно от мен и деликатно ме провождаше по пътя на утехата.

Тези мъже бяха избраници Божии, за да ни покажат как е възможна трансформацията и как „добър“ и „лош“ нищо не означава, всички сме свързани и всички сме едно. Как без значение клеймото и стигмата, които са ти лепнали, можеш да стигнеш до Бог, да го послушаш, да потънеш в божествената му любов и да тръгнеш по неговите пътеки.

Ставах техен очевидец и непохватен хроникьор през годините, може би и заради това – и някой друг да повярва, че е възможно – ако от охлюва с онази тежка черупка излезе пеперуда, каква ще бъде тя.

Обичах тези момчета, защото бяха характери, които трябва да откъртваш малко по малко, за да изгрее отдолу чистотата на онова „мъж момче със сърце на дете“, което никога не умира.

Още през онези свирепи времена на 90 -те години… А! Казвам свирепи и откъде накъде? С какво по-малко свирепи бяха последващите времена на най-страшните истински бандити с бели якички, облечени във власт и минаващи за „добри“, „умни“, „изучени“, „борци срещу корупцията и престъпността“, а всъщност истински озъбени алчни престъпници?!

Та, още през онези 90 -те години си имахме респекта. Никога нищо не исках от тях, и те от мен никога не искаха да спра да ги пиша. Единственото, което ги вбесяваше у журналистите бе, когато лъжат и се продават като пакетчета семки.

В „Бандитска Варна“ бях ви го разказала:
….След като излезе на свобода Бацата ме потърси чрез верния му по онова време Антонио Тунджев. Асенов изобщо нямаше представа за всичките ми перипетии с окръжния прокурор Иван Тодоров, но очевидно беше чел вестника и знаеше какво съм писала. На масата бяхме тогава аз, Бацата, Антонио и Иво Гела.
Бацата се обърна към Антонио и Гела някак свенливо:
– Мисля, че трябва да помогнем на колежката… – и обръщайки се директно към мен от упор ме запита – Кажи какво искаш, как да ти помогна?

Погледнах го право в очите:
– Асенов, чуй ме сега. Нищо не искам и никога няма да взема пари от теб. Всичко това, което съм направила като журналист, щях да го направя за всеки, който е на твое място, защото беше несправедливо. Ще ти кажа нещо обаче – някой ден, ако не дай Боже, трябва да спасявам някого от тежка болест или трябват пари за операция, първият към който ще се обърна, ще бъдеш ти!
Усетих как Бацата вътрешно въздъхна облекчено. Никога повече не отворихме дума за това. Нито пък съм взела и стотинка от него.
През годините много от колегите ми не можеха да намерят отговора на въпроса защо точно аз съм намерила път към „мутрите“ и се разбирам с тях. Бяха убедени, че ми плащат на ред, пускаха като слух в обръщение безумни суми, които получавах, дори майка ми един ден се върна разплакана вкъщи и поиска от мен обяснение за думите на своя колежка, която я плеснала през лицето с твърдението, че дъщеря и взима пари от бандитите. Само много близките ми приятели знаеха как живея и че имаше периоди в журналистиката, в които крадях стотинки от джобовете на баща ми за да си купя цигари.
Лошите момчета презираха продажниците. Аз нямах нищо общо с това и за това ме уважаваха.“

Години по-късно, когато Иво Гела бе обявен за издирване за ОПГ и се криеше в чужбина, между хората му пробутаха зловредния слух, че Антонио станал „защитен свидетел“ срещу Гела.

Бруталната лъжа нямаше нищо общо с Антонио, други бяха „защитените“ мишоци и все от аверите на Гела.

Антонио имаше друга работа. Склонили глави един до друг, пред ухаещия чай, ние се готвехме за велики дела.

В името на Доброто.

Веселина Томова
Откъс от новата и книга „Този живот е за смелите“, която може да намерите по книжарниците

Коментари за
“„ТОЗИ ЖИВОТ Е ЗА СМЕЛИТЕ“. ЛОШИТЕ МОМЧЕТА. С КОИТО СИ ИМАХМЕ РЕСПЕКТА”

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *