Публикувано на 24.08.2019 / 19:59

ТОВА Е ЕДНО СЪЧЕТАНИЕ – БОРИСОВ – ЦВЕТАНОВ – НА МНОГО МЪРЗЕЛИВ И МНОГО ПРОСТ ЧОВЕК. ТОВА СЪЧЕТАНИЕ Е МНОГО СТРАШНО

ВЕСЕЛИНА ТОМОВА ТОЗИ ЖИВОТ Е ЗА СМЕЛИТЕ… Призрачно меката вечер ни заливаше на талази, а морския бриз бъркаше дяволито резливите безалкохолни коктейли, с които се наливахме. Тъкмо приключвах разказа за нахлуването ми като нахална оса през джама на ДАНС, анализирайки „спец“ сагата ни, когато заливайки се от смях, внезапно се сетих:

–  Преди години Трактора в едно от обажданията му, когато вместо да каже в прав текст: „Ела в София!“, измърморваше: „Ти имаш ли път към София?“, беше отсякъл: „И ела сама!“… Помниш ли?

–  Ами напиши му един смс: „Този път ще дойда сама!“. И гледай какъв филм ще започне… Какъвто е мнителен, направо ще си каже, че службите са ти пробили телефона и те изпращат съобщението вместо теб… – хилеше се, всмуквайки от наргилето, партньорът ми Пенчо.

–  Верно?! Защо ли се сетих сега пък това? – вдишвах дълбоко море-то, което напяваше рефрена, че в нито една мисъл няма нищо случайно.

Пленена съм от нестандартните решения. Те са решаващият ми коз. Онези, които ти се дават, щом си с отворено пулсиращо съзнание, и които водят винаги до верните пътеки, въпреки че всички наблюдаващи отстрани минувачи те сочат с пръст, че си куцото пиле.

„Този път ще дойда сама!“ написах с пълно и ясно съзнание на Алексей Петров на следващата сутрин. Познавах онова, което криеше зад обвивката Алексей. Нито очаквах отговор, нито какъвто и да е контакт. Не се бяхме чували цяла вечност, а и аз непрекъснато за нещо му бях крива – ту го „шантажирах“, искайки интервю, за което той се съгласяваше, пък после отказваше и нарочваше близки до него, че си били измислили думичката „шантаж“ и били виновни, че сътворили интрига между нас, ту ме определяше като „луда“ пред общи познати. Знаех обаче, че този смс ще го вкара в джаза и няма да се успокои, докато не разбере какво всъщност се случва и как е възможно изобщо той да не го знае. Понеже и той минаваше за „хабилитирано лице“, като всички „топ“ дансаджии.

Велин Хаджолов се бе потопил и дишаше с тръстика под водата.

Два дни след съобщението ми, от дисплея на телефона ми ме цапардоса името на Алексей Петров. А сега, Веселино, нахака ли се! – за миг се вцепених – ей сега ще ти се изясни къде ще ходиш този път и защо точно сама… В такива мигове на пълна неподготвеност, търсех дъха си дълбоко и я карах на пълна импровизация:

– Получих много странно или грешно съобщение от Вас, от Вашия номер… – Алексей бе очевидно смутен, за да ми говори натъртено фамилиарно на „Вие“.

– Не, не е странно, не е странно… – изрекох светкавично.

– А е грешно? – предпазливо опипваше Алексей.

– Пиша книга за ДАНС и искам да ми помогнеш! – повалих го с картечен откос.

– Тоест смяташ, че аз мога да пиша също, така ли? – не се даваше той.

– Разбира се, че можеш… – ставаше ми все по-забавно.

– Ти да ми диктуваш и аз да пиша, или как? – окопитваше се Алексей, гаврейки се. Сега му бях паднала.

– Ако така ще си говорим, няма смисъл. Аз ти говоря мъжката.

– Е, аз женската ли ти отговарям, какво?

– Ами точно женската ми отговаряш! – засмях се.

И той не издържа, и се разсмя:

– И какво да направя аз?

– Ами да ми помогнеш просто, ако имаш желание. Не те притискам, не те припирам…

– Дааа, ще ти помогна. Какво трябва да направя?

– На мен ми се иска да излезе всичко, обаче никой не се навива…

– Ти си се навила? – попита рязко Алексей.

– Аз не съм се навила, аз го правя. Един ме изпорти вече и съм бясна!

– Кой е тоя? – на това място Алексей вече истински живна и си дадох сметка, че сън няма да спи, докато не разбере кой е тоя, дето не само, че е писал или говорил, ами ме е и изпортил.

– Е, сега, няма да ти обяснявам кой е, ще разбереш, ще ти обясня някой ден… – петлаех се аз. – До половината съм и точно там, където трябваше да се каже всичко, нали знаеш „смелите сърца“ колко са „смели“? И това е положението.

– Ама ти ще разбуниш държавата, вероятно това си решила…

– Ами ще я разбуня. Що да не я разбуня? – ама и аз съм едно „смело сърце“ си мислех, докато продължавах нахакано. – Аз проблем нямам, в никакъв случай няма да те соча като източник, ако не желаеш, но просто ми трябва малко помощ.

–Аха… – Алексей тупаше топката и в типичния си маниер заби сервис в неподозирана посока – А ти си ме оплюла, че съм защитил Цветлин Йовчев, а аз не съм го направил. Аз защитих действията на полицията, като казах, че са цивилизовани.

– Казах ти да не даваш изявления на „Пик“, а ти продължаваш в същия дух…

– Не съм давал изявления на „Пик“, обади ми се Касабов от СКАТ, човекът…

– Аз понеже СКАТ не гледам, го видях в „Пик“…

–  А бе какъв „Пик“, бе, никакъв „Пик“… – бранеше се Алексей.

–  Ами там го видях, че точно ти пък защитаваш Цветлин Йовчев и си казах – е, хубава работа, то пък това мина всички граници…

– Не съм бил и в СКАТ, бях в един хотел в Бургас… – Алексей въртеше разговора далеч от темата за книгата и се дърлехме за абсолютни нелепици.

Нали съм по-нестандардните решения обаче, пак го изненадах:

– Както и да е, очевидно е моя грешката, не съм го допроверила, моя е грешката – признавам.

– Ами дааа… – ако имах възможност да видя лицето му, със сигурност то щеше да е разлято от удоволствие на погаленото му его – Има едно понятие – „другата гледна точка“ се казва там при вас, във вашата материя…

– Ех, Боже, Боже, Боже… – не издържах и се разсмях – Добре, признах си сега греха, какво искаш повече? – и рязко го върнах на терена – Онази поща действаща ли ти е още?

Имах предвид електронната му поща, която в онези години, когато пътищата ни се пресякоха, докато беше в ДАНС и работехме по разни „мисии“, ползвах.

– Ооооо, нямам пощи аз, бе! – дали Алексей се сещаше, че отдавна не ми говорише на „Вие“.

–  Ти пък нямаш пощи! Как може да нямаш поща, бе човек? – правех се, че му вярвам.

– Каква ти e идеята? Да ми зададеш някакви въпроси?

– Не, искам да ти пратя някои неща, за да се ориентираш…

– Може, може, може… – изпъшка Алексей – Въпросът е, че съм решил и аз, но малко по-късничко… Сега съм се скрил и с никого не искам да говоря, щото си пиша и аз някакви книжки, ама не като твойте… И затова не се занимавам с нищо друго, обаче тъй като съм изключително информиран, повече и от МВР, как се развиват тези протести, включително имам доказателствен материал – записи, видео и аудио, и някак си това всичко, което се пише как едни интелигентни хора само единствено с чисти подбуди отиват там и разиграват сценки, е абсолютно невярно. Което малко ме дразни, по простата причина, че…

–  Добре де, дай да направим нещо, мама му стара! – изрепчих се.

– Ами какво да направим? Тези хора защо не танцуваха там, когато аз първи казах за какво става дума?!

– Добре бе, Алексей, точно така е, прав си, обаче…

– Сега те ми обясняват как Пеевски не ставал за ДАНС… Аз твърдя, че по-става… – продължаваше Алексей.

–  Ама как да не става, бе? Аз бях за него. И следващият шеф на ДАНС ще бъда аз! Запомни ми думите, които ти казвам сега, колкото и смешно да ти звучи. – стрелях от упор.

Толкова нахално високомерна рядко съм се виждала.

Алексей се разсмя чистосърдечно:

– Ти се побърка, стига бе!

– Ама аз ти говоря съвсем сериозно.

– Ако Цветанов и Бойко се съберат в едно…

– Какво, какво каза? Че събрани Цветанов и Бойко в едно съм аз, така ли?

– Не, казах, че ще си по-конкурентна, ако трябва да се състезавате на тема полицейски, сигурностни и такива работи…

– Искам да ти кажа, че ти може да се подиграващ, но когато стане…

– Не ти се подигравам, аз познавам тези хора…

–  … първият човек, когото ще извикам любезно на кафе, ще бъдеш ти.

– Е, к’во, ще пием едно кафе, голяма работа. Аз ти говоря, че това е едно съчетание – Борисов – Цветанов – на много мързелив и много прост човек. Това съчетание е много страшно.

–  Така… добре, ще можем ли да направим нещо, или аз да продължа-вам сама като шерп? – рязко катурнах разговора в моята посока.

– Ще ти помогна нещо, ама да не е сега да разбунваме хората, тия, ония… Както ти казваш – аз съм бил враг с тоя, с оня, дай сега тука да ги оплюваме…

–  Вие всичките сте толкова нежни и деликатни, че просто…

– Кажи какво друго искаш да направя, че да ти покажа, че не съм нежен! Кога бях нежен аз? Като разказах…

– Ти никога не си бил нежен, обаче…

– … аз се кандидатирах за президент, за да кажа, че трябва да забра-ним партиите, че не защитават малкия и среден бизнес, отидох в ареста, казвайки, че има държавни пари в частни банки, за да се правят медии и да се оплюват хората, и да се правят далавери, и ти викаш – ти си нежен… Какво повече трябва да направя – да отида да си разбия главата на площада ли?

– …В един момент нещата трябва да се кажат в прав текст.

–  Ама аз съм ги казал!

– Не си ги казал баш в прав текст.

–  Как да не съм ги казал?

–  Казал си си тезата, казал си си позицията, но аз искам да извадим канавата, да извадим хастара, да извадим тези, които са там, защо са там и какво правят. Разбираш ли ме?

–  Кои? – познавах похватите на Алексей и никак не му се връзвах.

–  Е! Кои! Знаеш много добре кои. Всичките там мухльовци, педераси и педали, и всякакви лайнари.

– Виж, аз всеки ден се занимавам с редица представители на изкус-твата, които идват да им помагам по различен начин. Стотици хиляди съм дал някога на театър София, познавам актьори, актриси, артисти, каквото се сетиш. Тези човечета не могат даже да си придвижат пианото, ако някой не им плати… – разхождаше ме по тъча.

–  Знам! Това е ясно. Аз ти говоря за ДАНС!

–  Ахааа… ДАНС…

–  Аха…

–   Ама ДАНС да не го оплюеш до такава степен, че да го сринем, нищо да не остане, защото това е един съвършен инструмент…

–   Идеята ми е не да оплюя ДАНС. Идеята ми е да обясня кой уби ДАНС, защо го уби, ето това е простичката ми идея…

–  Бойко го уби! – ясно каза Алексей.

–  Моля?

–  Бойко го уби, а преди това един – Драшков се казва – ледено натърти Алексей.

– Аз не плюя ДАНС, трябва ми помощ, за да се обясни това. Един тръгна, отвори си устата, стигна до средата и се насра от страх преди три дни, и ми еба майката и на книга, и на всичко… И сега продължавам сама, за разлика от путьовците. И ми трябва помощ. Затова ти се обаждам. Ако можеш да ми я дадеш, добре, ако не можеш, няма да ти се разсърдя.

–  Ако трябва да ти нося дисагите, ще ти помогна, няма проблем.

–  Хубаво, един път и ти да ми носиш дисагите.

–  Ами тъй де.

– Ами тъй де.

–  Значи аз в частта защо е създадена ДАНС и какъв перфектен инструмент е за координация с министър-председателя, ще ти направя цяла глава.

–  Ами направи ми! Ама не искам да ми я правиш само научно. Искам да ми кажеш защо бе, кой и с какво еба майката на всичко? Това искам. Направи си ти главата, такава каквато ти искаш да я кажеш, с твоите думи, но ми кажи и другата канава, която аз ще я кажа, не ти.

– Мисълта ми е – не бъркай, че това са го направили Йовчев и тези лица, които са заели някакви позиции.

–  Те са инструменти. Това е ясно. – отсякох.

–  Точно така. Не са и инструменти, по-скоро са били лоялни към един друг, който не е знаел, или знаел какво прави в този момент. Сега може и той да съжалява, и те да съжаляват, но са го направили… Седнал там някой да направи разработка … Писанчев каза: „Ами казаха ми, направих я“.. К’во повече трябва да го ровиме… Няма смисъл от тая работа.

–  Тая тъпата разработка изобщо не ме интересува.

–  Виж сега, не искам тези хора да си кажат – Алексей сега се прави на интересен. Вместо да удари едно рамо в тази тежка ситуация… Не говоря за началниците, говоря за състава, с който и аз съм работил. Сега да кажат – и той ни подхвана, и ни вкарва в абсурдите там. Ей това не искам да се получи.

–  Ама аз не искам с тази книга някой да разчиства сметки или да бъде гаден към някой друг. Искам обективно да бъде разказано ясно какво се е случило. Затова обаче се иска задник. А някои хора нямат задник, казах ти, четири месеца съм загубила, не ме питай…

–  Ама ти как така ми се обади? Ти толкова много ме мразиш и как сега изведнъж ми звънна? – не се сдържа Алексей и дори не сещаше, че се обърква – не аз му се бях обадила, а той на мен, аз бях изпратила просто смс – уловка. Човъркаше го как така нахлувам в кутийката на неговия свят като хала без никакво предупреждение за код „червено“.

–  Кога съм те мразила?

–  Е ти ме скъсваш на твойта медийна ливада да ме побъркваш… – Алексей бе ранима струна за това как го отразяват медиите и колкото да се преструваше, че това изобщо не го вълнува, и този път не пропусна да ме жегне.

–  Това, че ти нямаш усет към хората ми е известно, това, че не си ми свалил психопрофила, за да знаеш, че аз никога в живота си не мразя и никого не мразя… – усмихнато редях.

–  Ама аз не съм се занимавал никога с профила ти! Ама не мога да разбера – мине не мине време и като ме цапардосаш, ме пращаш …

–  Защото говориш глупости, затова.

Алексей се разсмя:

–  Ама чакай, това се случва някъде, аз не съм го планирал.

–  Ти не си го планирал, ама твойто име излиза бе, Алексей! Не моето. Излиза „Алексей Петров – две точки“ каза еди какво си…

–  Като кажеш, че не съм се включил адекватно, или ме пращаш на Бабинци по бели гуменки или по джапанки, не знам какво беше…

– Е, що да не те пратя? – очевидно го бях уцелила точно там, където най-много го болеше. Една от метафорите, които използвах, когато го съкрушавах в публикациите си, бе да го пращам по баирите на село Бабинци с бели гуменки.

Алексей се опитваше, смеейки се, да изглежда нехайно незасегнат:

– Ама има лошо чувство като го кажеш това.

–  Аз не изпитвам въобще лошо чувство.

–  Ти искаш да ме иронизираш, но не постигаш резултата. Ако дъл-боко в себе си смяташ, че има резултат – няма! – прокара нескопосан фройдистки елемент Алексей, не толкова за да ме нарани, колкото да убеди самия себе си, че това с белите гуменки няма да му се случи.

– Аз изобщо не целя да постигам някакъв такъв резултат. Очевидно си говорим на различни езици. Съжалявам, ако си се почувствал обиден, прости ми… – вместо да го прасна, го изненадах с погалване.

–  В никакъв случай! В никакъв случай!

–  По никакъв начин не съм искала да те уязвя…

–  Чакай само да ти кажа…. – набираше Алексей.

–  …Искала съм да те отрезвя! Ако това е било възможно. Ако не си го разбрал, какво да се обяснявам като ученичка…

–  Виж сега, ти патрулираш… Може ли така да се изразя? Патрулираш в интернет ливадата и изведнъж някъде мина аз там на дребно, и ти – дуууум!, ей така без причина… Казал съм едно изречение, че полицаите са действали цивилизовано, ама това е извадено от контекста…

–  Ама да не съм го извадила аз от контекста? Това излиза в общест-веното пространство! Аз не съм го измислила бе, Алексей!

– Ами ще им се обадиш и ще ги питаш – абе вие, откъде го имате това…

–  На кого да се обадя, на Недялко?

– Обади се тука в офиса. Имам Съюз за стопанска инициатива. Грижа се за защита на малкия и среден бизнес. И изведнъж цапардосваш директора, оттам налагаш по репутацията на малките и средни фирми…

Фройд беше казал нещо изумително: „Преди да си поставите диагноза за депресия и ниска самооценка, се убедете, че не сте заобиколени от кръгли идиоти“. Нещо не схващах – аз ли съм идиотът, който съсипва малкия и среден бизнес, просто защото праща от време на време Алексей по баирите на Бабинци, или той се прави на идиот, за да печели време, мачкайки ме. Но карай да върви, това беше неизбежния риск от сблъскване челно с трактор.

–   Оооооо, чакай малко, извинявай много! Това вече е несериозно, което ми казваш.

–    Увеличаваш безработицата по този начин… – Алексей се опиваше от възможността да изнесе лекция на трошачката на директора на Съюза за стопанска инициатива на гражданите.

–   Най-вероятно аз съм виновна и за атентата в Сарафово?

–   Ти не, но по едно време се появи, че може би аз имам връзка с бомбата… Ама ти като кажеш, че аз съм бандит, просто октопод…

–  Кога съм казала, че си бандит?

– Ама ти като кажеш, че той се изказа много правилно, ама е бандит, не е чак толкова удар по репутацията… – засмя се Алексей.

– Никога не съм казвала, че си бандит… Ясно, няма какво да говорим повече. Извинявай, че те обезпокоих, помолих те за помощ… – отсякох.

– Ама аз отказал ли съм ти я тази помощ?

– Ами като не си ми я отказал, кажи ми как ще ми помогнеш, не ме занимавай с твоя дребен и среден бизнес, който аз съм съсипала! Това е безумие, което говориш в момента! Това, че ти изключително много се дразниш от появата ти в АФЕРА е твой проблем, не е мой. Айде така, по същия начин, се дразни когато злоупотребяват с името ти по най-отвратителния начин всички останали медии и тогава говори с Томова за средния и дребен бизнес.

– Аз не се дразня.

– Е как да не се дразниш? Очевидно се дразнищ.

–  Не.

– Ами като не се дразниш защо отделяме излишно време на тази тема?

Алексей замълча за момент. Разбираше май, че сам се оплете:

–  Да. Ако трябва да говорим по същество, като се видим мога да ти кажа как да структурираш разделите и главите на книгата си…

–  Аз нямам нужда от редактор.

–  Аз няма да редактирам. Аз ще ти помогна структурно как да изглежда – иронично се смееше Петров.

–  Структурно аз пиша и си правя книгата сама. Благодаря ти, нямам нужда от редактор. Имам нужда от информация.

–  Ще ме включиш в преамбюла… – забавляваше се Алексей, биейки ми словесни келембаши.

–  Не си прави майтап, ако ще се иронизираме… Ти си вторият, който бягаш! Аз ще ви изредя всичките, един по един по списък и накрая ще напиша колко големи смели сърца сте.

–  Чакай малко сега, спри! Къде бягам аз? Аз ти казах само, че не изпитвам вътрешен комфорт, ако трябва да бъзикам този или онзи, още по-малко сега в тази ситуация. Ще се включа обективно да разсъждаваме що е то ДАНС и защо не си изигра ролята, и стана това, което е днес – една квази организация.

–   Давам ти цяла глава, научна, академична, хабилитирана, защото така ще я напишеш, ще я включа, без никакви поправки, но това не ме удовлетворява – бавно провлачвах думите.

–  Ама като пишем за ДАНС, имай предвид, че аз ще кажа, че това е добро решение за включването на БОП вътре, ще се опитам да кажа, че инструментът е бил перфектно замислен и после дребни интереси, и то чак не толкова корпоративни, а по-скоро на слънчасали хора…

– Това си го кажи. Аз искам другата информация. Искам защо, кой, как и какво. Това е моя работа, не е твоя.

–  А ти, знаеш ли какво? Ти що не го намериш Петко Сертов? – при-видно наивно попита Алексей. Това беше една от любимите ми негови хватки – докато говори за нещо, внезапно да ти подаде изненадваща сламка, без обаче тя да е пробита с отвор за дишане.

– Петко Сертов винаги мога да го намеря.

– Нека той да ти разкаже. Да видим какво ще ти каже – лукаво отвърна Алексей. Той обаче не знаеше, че Велин Хаджолов вече бе разказал отчасти онова, за което ми намекваше.

– Няма какво да ми разкаже, ще прочетеш как ми благодари и за какво… Знам сега какво ми казваш. Много добре знам. Оня, дето се направи на мъж и реши да пише, стигна дотам и спря.

– Кой е тоя, бе?! – вече остро извика Алексей.

–  Няма значение кой е той. Ще го видиш кой е. Но ти казах, накрая всичките ще ви обиколя по списък и ще напиша кой на колко му стигна храбростта. Сега като затворя, ще ти пратя моята лична поща да ми изпратиш каквото искаш ти да кажеш. Аз те помолих за друг вид помощ. За информация. Както решиш.

–  Добре. Остави ме да си помисля един ден, че сега е много жега.

– Ок. Чао.

Веселина Томова

Откъс от новата и книга „Този живот е за смелите“, която вече е по книжарниците

Коментари 10 за
“ТОВА Е ЕДНО СЪЧЕТАНИЕ – БОРИСОВ – ЦВЕТАНОВ – НА МНОГО МЪРЗЕЛИВ И МНОГО ПРОСТ ЧОВЕК. ТОВА СЪЧЕТАНИЕ Е МНОГО СТРАШНО”

  1. Тези двамата са типични простаци- нагли, безпардонни, с его до спътниците, всезнаещи, нетърпящи възражение и, разбира се, некомпетентни, но самите те се изживяват като гении. Избират си и тези около тях по свой образ и подобие. Какво работи мин.преЦедателят – освен да говори пред микрофоните и да реже ленти даже и за прясно боядисана пейка. Има ли план за развитието на страната в демографски план? Има ли план какви клонове на промишлеността, на селското стопанство да се развиват. Има ли план кои клонове на науката да се развиват с предимство, понеже БГ не може да отделя средства да развива всички клонове. Ама той е достатъчно прозд, за да не се интересува от това и смята, че управлението на държава е да реже лентички и да приказва тъпотии. Добре, че говори само български, та се надявам преводачите Му да предадат правилно объркания Му изказ.
    Най-добрата сделка, която може да се направи е да ги купиш на цената, която струват и да ги продадеш на цената, която си дават.
    Бог да пази България!

  2. Преди 3 години китайска делегация от политици и бизнесмени заобикаля България.
    Тяхното мнение било, че България се управлява от уникални пpocтaци, изключително неинтелигенти и некомпетенти експерти и затова всички контакти с тях биха били загуба на време. И без китайците ние си знаем, че простащината, корупцията и предателствата са силата на правителството. На Пацо Терасата са дали 4 възможни позиции за дипломат, той избрал Валенсия, да е близо до тъщата, както искала жена му. Избор на Пацо за дипломат вместо да е в затвора, това е емблема за управлението на Борисов. Точно като „Графа“, друга емблема на Герберащината, ремонт на ремонта, грозотия след грозотия, скъпотия и наглост на Фандъкова, копие на патрона си Борисов.

    1. ,,HABILITACIJA,,/MADE IN …GEN.STOJAN ANDREEV!..,,PRAZNI PRIKAZKI NA/SAS/EDIN,,PRAZEN,,CHOVEK,,…VESSE,,ZALAGASH NA KUC KON/OTNOVO/,,KOYTO ,,SI PLASHTA,,NA B.B///,,ZADA E GIV1,,

  3. Представяте ли си везна с едно рамо? Е, това е Бойковата работа. Кантарът е счупен. Простотията и неграмотността от ББ до Марияна с киберсигурността счупиха кантара. Повишили се били заплатите на едното рамо на везната…Ами , КАК стои въпросът с ЦЕНИТЕ ?!?! Какви бяха цените на електроенергията и газта тогава спрямо заплатите и какви са сега пак спрямо заплатите и пенсиите? Фактически качеството на живота в Мутрия или Пожарно-Герберия Р.България е сринато.

  4. Книгата ме заинтригува, непременно ще си я купя. Една корекция: и двамата са прости и нагли, за мързела – не знам, ама сигурно е вярно.

  5. Това нищо Борисов затри единствената ми Родина!
    Това нещо трябва да бъде осъдено за геноцид над народа и предателство на националните интереси!
    Това нещо е СРАМ за всяка нация!
    Това нещо е огромно нищо!!!

    1. Нещото, което от човешка гледна точка е нищо, и то с голямо „Н“, не трябва да бъде съдено, то трябва да бъде изтрито от тази реалност и забравено за да не замърсява дори мислите на хората със спомените за него ….

  6. МОЯТА УЧИТЕЛКА

    Контейнерите за боклук до блока –
    тук всяка сутрин идваше жена
    във вехти дрехи, слаба, не висока
    с количка, а през зимата с шейна.

    Преглеждаше в сместа добре нещата
    отделяше полезните на вид.
    Изглеждаше ми странно тя позната
    в походка, маниер, гърба превит.

    Бях все зает, началник в общината,
    до службата ме караха с кола,
    И само сутрин, точно до вратата
    я виждах, беше с очила.

    Веднъж обаче тя ме заговори –
    попита ме с усмивка за часа.
    Невероятно близка ми се сторu
    и я познах- познах я по гласа.

    Бе моята учителка любима
    в последния гимназиален клас.
    Заместваше почти една година.
    Бях влюбен в нея. Слушах я в захлас.

    Цял ден на работа за нея мислих –
    учителката моя станала клошар.
    В бюрото нещо търсех, нещо чистех –
    бях станал ученикът Божидар.

    Не бе познала в мене ученика –
    самият аз бях доста променен –
    солиден, тежък, лика и прилика
    с мастит, авторитетен бизнесмен.

    На заранта я чаках много рано.
    Прекрасно утро. Неработен ден.
    В боклука ми на дъното прибрано
    лежи кашонче, дар голям от мен.

    Усетих зад гърба си, че пристига.
    Изсипах кофата с боклук завчас.
    И без дори главата да повдигна
    прибрах се бързо на бегом у нас.

    В кашончето бях сложил триста евро,
    кафе, парфюм, кутия с шоколад.
    Вълнувах се и бе ми малко нервно,
    но в себе си се чувствах много млад.

    Закусих и полегнах на дивана.
    На входната врата се позвъни.
    Излязох да отворя – никой няма.
    Пред прага – плик, кашончето встрани.

    „Не те ли учих, драги Божидаре,
    че всяка работа краси човек!
    Дори и бедността от Бога дар е,
    дори и в двадесет и първи век!

    Нима в очите ти съм просякиня?
    Срамуваш се да поговориш с мен.
    Обратно връщам твойта милостиня
    и знай- ще легна гладна този ден.

    Не прося милост, бедността не крия.
    Клошар съм, няма как. Не върша грях.“
    Това прочетох. Щях да се убия!
    Учителката вече не видях.

    1. Това стихотворение ме уби. Чета и плача, а жена ми също. Нещо трябва да се направи. Не може повече тези идиоти да съсипват държавицата ни и този изстрадал народ…..

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *