Публикувано на 10.07.2008 / 22:56

Складовете в Челопечене – супермаркет за боеприпаси!

 

 

Някъде към шест и нещо сутринта на 3 юли тътенът на първите взривове ме изстрелва от леглото. Докато се ослушвам, ми звъни джиесемът. Чу ли, пита фоторепортерът ни. Чух. Страшна работа, ей-сега ми се обадиха, към Челопечене са взривовете, гръмнала е бензиностанция, има ранени, тръгваме ли? Тръгваме!
На отклонението от магистралата към Челопечене се връщат уплашени бачкатори с надписи “Герлийз” на гърба. Мълчат. Поемаме към Ботунец. Там вече ври и кипи от самоевакуирали се паникьосани челопеченци. Няколко от тях са обсадили кръгла маса в кафенето и успокояват една от жените. Тя разказва, че домочадието напълнило колата и в къщата останала да ги чака дъщеря й с детето. Тръгнали да се връщат, за да ги приберат, но полицейският пост ги спрял – йок, не може, има си автобуси, те ще ги приберат, такива са указанията. Жената се чуди какво ли е станало с дъщерята и внучката –

откъм Челопечене продължава да гърми и дими.

Ботунчани изпълняват ролята на съчустващи кибици.
Поемаме към езерото край Ботунец. Дворчето пред малката църквичка е окупирано от други бегълци. Те развиват и първите версии. Най-малко уплашеният мъж започва да говори. Другите му шъткат да мълчи. Той обаче не ги слуша и доразвива версията си: “Досега там няколко пъти е гърмяло. Има двама загинали и една ослепяла циганка, Ерма се казва. Затова, ако търсиш някой от Челопечене, който работи в тия складове, няма да намериш. Защото ние знаем какво става там. Сега цялата долна част на селото е изпотрошена.”
Връщаме се в Ботунец. Няма ток, телевизорите мълчат. Всички магазини са пуснали кепенците. Банкоматите – също. Затова пък заведенията правят луд оборот. Няма кафе, но има бира, водка и мастика. Никой не знае какво става и какво предстои да се случи. Най-претъпкана е кръчмата, пред която е курдисана “Нива”, чието радио гърми като високоговорител на вълните на “Дарик радио”. Мъжете посръбват бира, водка и мастика и се ослушват към “Нива”-та. Почти никой не коментира. Съседът ни по маса не издържа и започва да нищи поредната версия: “Абе, да им еба мамата! Това поделение трябваше да го закрият до края на юни, ама знам, че ония, началниците му, са изкрънкали от военните това да стане до края на годината. Сега май е продадено на някакъв бизнесмен. Преди пазеха униформени, а сега само цивилни някакви се мотаят там. Що?

Щото се краде и изнася на поразия, затова!

Кой, циганите ли? Ами! Циганин, ако припари там, ще го гръмнат. Други изнасят. И точно те сега гръмнаха поделението, та да не изгорят големите риби в далаверата.Това е вътрешна работа, всичко е изчислено.”
Малко по-нататък, откъм мегдана на Ботунец почва суматоха. Всички се тълпят около Бойко Борисов. До него стърчи “най-големият спец по взривовете в България”, както самият кмет го представя. /О.р. генерал Иван Бояджиев, б.р./ Първите кахъри на хората са свързани с ужаса от съобщението, че може да се взриви склада с 20 тона тротил. Ако първите взривове изпотрошиха долния край на селото, дето е на два-три километра, какво ще остане от нас тука, ако гръмне тротилът, бе, господин кмете, какво като сме на 8 километра от складовете, истерясва местна!
Има и идиотски претенции. Как ще ни пращат до езерото, айде, бе, да ни нахапят комарите, та да ни разболеят, аз и без това съм си болен, гневи се мустакат мургавел. До него превъртяла евакуирана изведнъж изтърсва: “Връщам се у дома в Челопечене и никой нема да ме спре, да знаете.”
Кметът и спецът сядат да отдъхнат на дървените пейки пред централното кафене. Кметът пали цигара. Кога сте палил цигара за последен път, г-н Борисов, интересуваме се. Аз не пуша, отвръща той. За известно време престава да обръща внимание на хората наоколо и вдига джиесема си. После го слага на масата и изригва: абе, дреме му на оня на х.я! Не става ясно на кого му дреме толкова малко за ставащото. А Бойко Борисов се обръща към гъмжилото около себе си: “Спокойно бе, айде взимайте си кой каквото иска, аз плащам.” По-късно ще разберем от барманката, че

кметът е платил 95 лева и 80 стотинки.

За тия пари са изпити бутилки с минерална вода, газирани напитки, сокове и само една бира. /Барманката обаче е разочарована: “Можеше доста повече оборот да се направи, но някои се притесняват да пият за сметка на кмета.”/
Токът идва и очите по заведенията се вперват в екраните на телевизорите. Нищо ново. На мен пък ми просветва: добре де, пътищата са блокирани, но нивите и полето – не. И решавам. Цепя през полето към взривовете и димните гъби. Вървя и снимам. В лицето ме шибат жилави треви и коприви. Краката ми се оплитат в нещо пълзящо, жилаво и бодливо. От време на време се промъквам през някакви останки от телени огради.
Изведнъж политам надолу. Спирам до мътна река. Обратният път нагоре по ската вече е невъзможен. Не е ясно колко дълбока е реката, търся брод. На другия бряг решавам да цепя по самото корито. Скоро излизам на нещо като базов лагер или запуснат приемо-предавателен пункт. Виждам огромна гилза от снаряд, после – цял, по-малък снаряд. Изпод тревата се мяркат и куршуми. Снимам и продължавам.
Последно изкачване и пред очите ми се открива обгоряла поляна.

Гърмежите са съвсем близо!

Незнайно откъде се чува съскане, по-продължително или по-кратко, но по-ядовито. От време на време се раздава мелодичното “пляу-пляу”. Във всеки случай покрай ушите ти нищо не свири като във филмите.
Излизам на огромен обгорял терен. Тук и пуши, и гърми. Експлозиите извират от земята. Секунда-две кълбо от огън, което се превръща в познатата димна гъба, издигаща се към небето. И отново невидимото “пляу-пляу” и “с-с-с”. Тътенът от взривовете е страховит, но като цяло мястото не изглежда страшно. Няма как това да са взривените складове, които разтърсиха цяла София, или това, което е останало от тях, преценявам. Въздъхвам с облекчение. Снимам и поемам назад. Вече съм тотално дезориентиран.
Гледам в краката си и вече дори не ми правят впечатление огромните цепнати гилзи и куршуми в тревата, снарядите и другите търкалящи се чудесии. Попадам на нещо като пътечки в джендема, където и животно не би минало. Скапан съм, но все пак ми просветва, че осеяното с “чудесиите” поле означава, че оттам, откъдето се връщам,
някой е измъквал каквото си поиска.

Страшна жега е. Пред мен се е проснало шосе. Зад нещо като бетеер стоят униформени. Излизам като на парад.

С чувство за изпълнен журналистически дълг!

Униформените са обикновени и военни полицаи. Единият от военните дори ми посочва накъде е Ботунец. Тръгвам натам. Зад гърба си обаче чувам: “Ей, стой, кой си…” Настигат ме. Връщат ме. Следва нещо като полуразпит и полуобиск. Пристигат нови униформени. Някои са натопорчени. Други са по-милозливи. Виждат на какво приличам – мръсен, с гипсирана деснячка, вонящ на пот. Подават ми вода и запалка. Цигари си имам.
Жегата изпепелява. Част от униформените се съвещават зад бетеера, говорят с някого по радиостанцията. Един от новопристигналите крясва: “Ей, не подслушвай!” Качват ме в колата и ме доставят на друго място. Скоро разбирам, че в кризисния щаб. Цивилни, военни, прокурори. Всякакви. Следва пълен обиск и много по-пълен разпит от предишния. Опитвам се да обясния, че не съм луд, а журналист. И че на свой риск, следвайки професионалните си инстинкти и рефлекси, съм се помъчил да се приближа максимално близо до мястото на събитието.

Без да застрашавам нищо и никого, освен себе си.

Времето минава. Обясняват ми, че ще ме карат в Пето РПУ.
Там ме приемат учтиво. Вече е 20,30 ч. Гроги съм.
Ще ме задържат за 24 часа и ще ми бъде образувано досъдебно производство, макар че на никой тук не му е ясно в какво точно ще ме обвинят. Нещо като притежаване на боеприпаси, нещо като проникване в охранявана военна зона?! Нещо такова. Обясняват ми всички права, подписвам, каквото трябва, и влизам в килията. Ченгетата се държат безупречно. Без забележки. Държат се човешки и с останалите обитатели на килията, макар някои от тях да им късат нервите.
На другия ден най-напред психиатър ме разпитва за житието-битието ми. След това ме разпитва симпатичен дознател.
Пускат ме към 13,30 ч в петък.

Фотоапаратът с филма вътре, касетофонът, джиесемът ми остават в РПУ-то.

На път за вкъщи си купувам вестници. Чета. На другия ден отново си купувам вестници. Пак чета. Гледам снимките, направени от вертолет, и разпознавам мястото, докъдето съм стигнал. Чувството за изпълнен журналистически дълг отново нахлува в мен. Може пък написаното и конфискуваните ми снимки да помогнат на следователите и прокурорите да си отговорят: защо гръмнаха складовете в Челопечене?

Славей Костадинов,
репортер /неосъждан, женен, с двама сина, о.р. редник от ПВО-зенитни вайски/

www.blitz.bg

Коментари 0 за
“Складовете в Челопечене – супермаркет за боеприпаси!”

  1. Да бъдат разжалвани целия Генерален Щаб,Поне да знаем ,че няма такъв!

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *