Публикувано на 25.04.2008 / 17:52

Свещеник Йоан Карамихалев: Вярата в Бог твори чудеса

 

 

В навечерието на най-големия ни празник – Великден, какви мисли трябва да ни владеят, отче?
– Човек, доколкото познава и уважава християнската вяра, дотолкова усеща пасхалната радост и влиза в някакво съприкосновение с нея. Благодатен мир изпълва душите на тези, които с вяра и благоговение са се подготвяли за посрещането на Христовото Възкресение.
Но не всички сърца ликуват. Някои от нас са загубили способността да усещат пасхалната радост, други пък не разбират защо и как могат хората да се радват днес. Но каквито и обяснения да се изтъкват, каквито и причини да се намират, една е истинската: нечистотата на нашите сърца. Повечето българи днес са загрижени за физическото си оцеляване и забравят да полагат усилия за спасение на душите си. Мнозина са свикнали да живеят без Бога, те не допускат Бог да присъствува в техния живот, сещат се за Него, само, когато ги връхлетят болести и нещастия и обичайната им реакция е упрек към Бога:"Защо Бог ме наказва? С какво съм заслужил подобна участ?", без да подозират, че бедствията, които ги сполетяват, често са вследствие на тяхната отдалеченост от Бога, на тяхното нехайство към съблюдаване изискванията на Божествения нравствен закон.
Спазват ли се днес православните традиции ?
– За жалост повече външно. Нашето спазване на традициите се изразява повече в една външна обредност, в някаква причудлива смесица от полуезичество, полухристиянство, народни поверия /т.нар. "бабешко богословие"/, суеверия и магизъм.
Кое в тези традиции е според православния канон и кое е привнесено от други влияния?
– В последните 18 години се наблюдава едно насаждане на чужди, неприсъщи на нашите православни и народности традиции, обичаи, като например т. нар "валентинки", "великденски зайци", Хелоуин и т. н. В същото време се поощряват езически обичаи като кукерските игри и пр.
Не смятате ли, че духовното остава на заден план, не се ли грижим повече за това какво се слага на трапезата – не само по Великденските празници, а всеки ден?
– За жалост е точно така. Вярно е, че за повечето, т. нар. "битови" християни е по-важно какви гозби ще сложат на трапезата си примерно на Бъдни вечер, на Възкресение Христово или на друг голям празник, вместо да се стараят да вникнат в дълбокото духовно съдържание на дадения празник. Например през постните периоди, установени от Църквата, някои християни са обзети от силно чувство за вина и покайно настроение за това, че несъзнателно са изяли един бонбон, а това, че са одумвали някого, изобщо не считат за грях.
– Оптимист ли сте за съхраняването на духовността и на българщината?
-Като християнин би следвало да съм оптимист, макар че, честно казано, не виждам много поводи за оптимизъм. Но ако проследим творенията на светите отци и учители на Църквата и на църковните писатели от ІІ век насам, ще видим как всеки от тях описва своето време като най-бездуховно, като време на нравствено тление и поквара. Така че не трябва да губим надежда. Пък и човек поначало е същество двусъставно: дух и тяло, като първенствуващ е духът. Колкото и грижите по материалното да взимат превес и да подтискат духа, човек не може да измени на природата си, винаги ще усеща живота си празен, ако е прогонил Бог от живота си, ако не живее с оглед на вечността.
Имате ли опасения във връзка с навлизащите чужди вярвания ? Някои от тях са и опасни – сектите, други, може би, са на мода?
– Не мога да нямам опасения. Повечето от нахлуващите в нас емисари на чужди религиозни учения са твърде агресивни. Идващите в България "мисионери" получават мощни финансови инжекции от своите задгранични централи и зарибяват предимно социално слабите и малцинствата със социални помощи. Обидно е все пак, че ни вземат за туземци и непросветени. Надеждата ми е в това, че българинът по манталитет е недоверчив към чуждото, непознатото. Църковният учител от ІІ век Тертулиан казва, че "човешката душа по природа е християнка", ако си позволя да го перифразирам, бих казал, че българинът по природа е православен.
– Увеличават ли се истински вярващите българи през последните десетина години или намаляват ?
– Трудно е да се прецени. Мнозина хора определят себе си като вярващи, но встъпват в храма много рядко. Други казват, че вярват в Бога, но не се доверяват на Църквата. Трябва да се направи разлика между религиозен и вярващ човек. Всеки човек, доколкото се запитва, откъде идва, накъде отива, има ли нещо отвъд, в някаква степен е религиозен, но не всеки е вярващ, не всеки обладава вярата като твърда убеденост в невидимото като във видимо и в очакваното като настояще, според определението на св. ап. Павел. Св. Иоан Златоуст казва, че вярващ е не този, "който вярва във всичко, но който вярва в Бога, само този е и се нарича вярващ". Вярата може да отслабва и да се усилва, да укрепва и да възраства. Тя може да се колебае, дори да изчезва и пак наново да се появява и да обзема човешкия дух. Може да се каже, че всеки човек в една или друга степен се намира в борба за или против вярата и всеки би следвало да се моли заедно с бащата на бесноватия юноша: "Вярвам, Господи! Помогни на неверието ми"/Марк 9:24/, т.е. "помогни ми да преодолея неверието си".
– Мнозина твърдят, че вярата лекува. Така ли е според вас?
– Да, вярата в Бога е сила, способна да твори чудеса. Всичко зависи от силата на вярата. Господ Иисус Христос, когато е изцерявал някой болен е казвал: "Нека ти бъде, според вярата ти" и е поставял като условие отказване от греховния начин на живот. Мнозина се обръщат към Бога, когато се разболеят от някоя тежка болест и искат Той да ги изцели по чудесен начин, но без да се покаят за греховете си, без да полагат усилия да променят нещо в себе си към по-добро. Ако искаме Бог да ни помогне, да ни дигне от одъра и немощта, трябва да махнем злините от душите си, както ни призовава пророк Исаия, да оставим греховния си начин на живот; да се приближим към Бога, за да се приближи и Той към нас; да се смирим пред Господа и Той ще ни въздигне. Вярата лекува и в по-общ смисъл: лекува от отчаянието, от усещането, че си сам и безпомощен в един враждебен свят, че животът няма смисъл… Вярата ни учи, че всичко в живота има смисъл и ни води към спасение, дори ако понякога не разбираме защо се случва едно или друго, учи ни че Бог е наш любящ баща, че винаги е готов да ни укрепи в нашата немощ, колкото и да Го огорчаваме с делата и безверието си, че всеки човек е носител на нещо добро и прекрасно, дори ако то остава скрито за очите ни…
Идват ли млади хора в храма или това е рядко срещана гледка?
– Една трета от редовните богомолци в нашия храм са млади хора, а друга една трета са хора на средна възраст. Сред тях има студенти, доктори на науките, лекари, преподаватели във висши учебни заведения. За тези хора Православието е осъзнат избор и начин на живот, те искрено се стремят да познават вярата си и да я живеят. Искрено се надявам, че ще предадат тази вяра и на децата си.
– Нямате ли усещането, че отвсякъде ни залива греховност и как може да є се противодейства?
– Струва ми се, че за да стане светът по-добър, трябва да започнем от малкото: всеки да полага усилия да промени себе си към по-добро. Да изтребим от себе си завистта, злоречието, враждебността, коварството… Във всичките си намерения и постъпки да сме ръководени от любовта. Очисти ли човек собственото си сърце и ум, променят се и отношенията му с околните, към задълженията му, към всичко. Променя се и светът около него и на всички от обкръжението му им става по-добре, по-уютно, в този иначе толкова греховен свят.
Какво мислите за въвеждането на вероучение в училищата ?
– Според мен е належащо необходимо. За съжаление липсва политическа воля за това. Тиражират се в публичното пространство мненията на социолози, на някаква ефимерна асоциация "Родители", а се игнорира концепцията на Светия Синод за въвеждането на вероучение или пък се тълкува превратно. Духовният дефицит, отчуждението, липсата на мотивацията и цел в живота могат да бъдат преодолени само с помощта на религиозната просвета и утвърждаване на непреходните ценности на християнския морал. Цялата европейска култура почива на християнски основи. Не може да се разбере творчеството на титани на литературата и изкуството като Данте, Достоевски, Микеланджело, Дюрер и др., ако не се познава християнството.
Има ли значение от каква възраст детето се възпитава в православна вяра?
– Колкото по-рано детето се докосне до вярата в Бога, до Църквата, толкова по-добре, защото впечатленията от ранното детство са най-силни. Пък и човек през целия си живот се нуждае от вярата, която да го напътства и укрепява – едно дете се нуждае от Божията подкрепа не по-малко от възрастния човек. Ние като родители естествено се стремим да дадем най-доброто на децата си. Но залисани да им осигурим храна, дрехи, учебници, уют, добро образование лесно можем да пропуснем да им дадем най-важното: вярата и упованието в Бога. Ако научим децата да обичат Бога и да Го допускат до всеки аспект от живота си; ако ги научим да търсят и откриват Божията воля за себе си, всичко останало ще им се придаде.
В последните години сме свидетели на много сериозни проблеми с децата – стават агресивни, бият учителки. На какво се дължи това?
– Причините са комплексни: липса на достатъчно внимание от страна на родителите, претовареност с учебния материал, немотивираност от страна на учителите, ширещото се насилие по телевизионните екрани, в компютърните игри и не на последно място липсата на религиозно-нравствено възпитание в семейството и в училището. Под влиянието на масовата култура в съзнанието на децата, растящи без евангелските разбирания за добро и зло, се насажда убеждението, че добро е всичко, което ти носи удоволствие, успех, популярност, а лошо е всичко е всичко, което те ограничава, ощетява или просто ти пречи да се чувстваш добре. Далеч от Църквата и Бога децата ще си останат лесно уязвими и податливи на злото.
Как ще коментирате тезата, че Църквата е длъжник на обществото? Духовници твърдят, че и обратното може да се каже. Къде е прекъсната връзката ?
– Мисля, че има неразбиране за това, каква е природата на Църквата. Църквата не е социално заведение, гише, пред което срещу няколко запалени свещи през годината ти се полагат определен пакет от услуги. Църквата е Бого-човешки организъм, в който вярващите са неразривна част от този организъм, както да речем са очите, ръцете, краката за едно тяло. Всъщност тези, които сипят обвинения срещу Църквата, са предимно хора външни за Църквата, то е като един откършен клон да пита защо дървото не го храни с живителните си сокове. Пък и хората по-принцип са настроени така, сякаш всеки с нещо им е длъжен: околните, обществото… в този ред – и Църквата. Колцина си задават въпроса: какво аз правя за другите, правя ли достатъчно, мога ли повече? Тези, които обвиняват Църквата в безучастност и неадекватност към проблемите на времето, в което живеем, забравят или пък не знаят, че Църквата не се състои само от клирици /духовници/, но и от миряни. Някои казват, че Църквата трябва да се отвори към обществото, но и обществото трябва да се отвори към Църквата, за да има взаимодействие помежду им.
Агресивност, враждебно отношение, грубост – как трябва да се реагира на тези неща, как всеки би помогнал на ближния да стане по-добър?
– Мисля, че ако всеки се старае да следва т. нар. "златно правило на нравствеността", огласено от нашия Господ Иисус Христос:"Както искате да постъпват с вас човеците, тъй и вие постъпвайте с тях", то светът би станал малко по-добър.
Какво ще пожелаете на читателите по случай най-светлия празник Възкресение Христово ?
– Пожелавам им да освободят поне за малко душите си от товара на житейските грижи, да очистят сърцата си от злобата, завистта и други пороци, да простят на тези, които ги мразят, за да могат да влязат в радостта на Празника на празниците и да възкликнат: "Христос воскресе !"

Евелина Гечева

В. “Политика”

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *