Регистрация
Публикувано на 25.02.2017 / 12:15

РЕНЕТА ИНДЖОВА: НУЖНИ СА НЕЖНИ РЪКАВИЦИ, ПОСТАВЕНИ В ЕДНА ЖЕЛЯЗНА РЪКА. ИЗВРАЩЕНИЯТА НА ПОСТКОМУНИЗМА ПРИДОБИХА ПО-УРОДЛИВИ ПРОЯВЛЕНИЯ, ОТКОЛКОТО ЧИЯТО И ДА Е ДЯВОЛСКА ФАНТАЗИЯ МОЖЕ ДА ПРОИЗВЕДЕ. НУЖНИ СМЕ ИМ НЕГРАМОТНИ, БЕЗКУЛТУРНИ И БЕЗ СЪЗНАНИЕ ЗА ИДЕНТИЧНОСТ.

РЕНЕТА ИНДЖОВА– Само преди дни публикувахте вашата мемоарна книга „Philadelphia Regalis: корени и цвят“. Какъв е генезисът на нейното появяване? Колко дълъг е пътят от корена до цвета?

– Може би този е най-трудният за отговор въпрос. Но аз имах друга цел – да оставя на поколението след мен един наръчник или помагало, ако искате, за изучаване на една друга книга, „Уроците на Рали”. Преди две години точно на този ден издадох един истински букет есета на дъщеря ми от най-ранните й години. Исках децата й и мои внуци да усвоят богатството на майчината любов към знания и мъдрост, но вместо това се роди хрониката на моя род. А пътят, който проследих, се оказа точно стогодишен. Дотам съм успяла да открия корените. А цветовете се оказаха повече от един, макар че всички водят до най-висшия, който обобщава добродетелите на рода ми. Получи се книга за една друга книга…

– Бих определила тази книга като „балада за живота отвъд смъртта”. Вие казвате: „Когато търсим източника на болката, възприятията ни стават все по-слаби.” Кога усетихте, че притежавате силата да превъзмогнете личната болка чрез един такъв поетичен епос? Да сътворите една жива бяла статуя на изгубения живот – сякаш в противовес на „одата на страданието”…

– Не се наемам да определя в какво се е претворило страданието ми, но съм сигурна, че винаги то е източникът на всичко, което творим, постигаме и полагаме с посвещение към другите. Епичността, за която споменавате, е вероятно идваща дори само от циклично повтарящите се и растящи в драматичността си изпитания в нашия живот, които сливат в едно живота и смъртта, болката и гордостта от постигнатото… Героите на тази книга са участници в една идилия, сътворявана от тях самите и премествана някак си в пространството и времето. Въпреки изтръгнатите корени, макар с бежанските неволи, независимо от културните и етническите несъвместимости, въпреки разделите и оредяващите редици, непрестанните бродения и изгнаничества по света…

Образите на вашите предци, на останалите герои и атмосферата на родното място са изградени прецизно и с голяма психологическа проникновеност. А американският период от вашия живот открива за нас една цветна свобода, едно тържество на емоциите, което малко хора познават. Как постигате това внушение – интуитивно или следвате модел на писане от утвърдените имена в литературата?

– Не мога да кажа, че съм следвала литературни модели или имена, но сигурно съм повлияна и от традицията тук, на Балканите. Винаги ме е вълнувал въпросът как на тази територия съжителстват разни култури, етноси, и как протича взаимодействието между тях, и как така в крайна сметка резултатът е, че те са оставали винаги да съжителстват разделени. В моя род обаче се е случил един невероятен опит за обединение, който сигурно изглежда днес утопичен и наивен, особено когато около нас и вътре в нас растат егоизъм и ксенофобия, нетърпимост към чуждите и преследваните… В тази книга е закодирана моята политическа философия, макар и в невидим на пръв поглед вид. Но на вас мога да кажа, че тя е родови продукт: каквото сме вярвали за семейството, същото сме проектирали към обществото и политиката, особено когато и аз, и дъщеря ми се бяхме посветили на проблематика, наричана по света социална интеграция. Така че през живота, дали в родния град на дедите ми, или в космополитна Филаделфия, сме преминавали сякаш по един и същи път, с едни и същи въжделения – да се представим „добре”, да сме в едни и същи наследени, а даже и доразвивани от нас ритуали, с които замествахме и имитирахме дома, съжителството с любимите в него, родината и носталгията по нея. Тази книга събира и е регистър на ритуалите в нашия дом и род, където и да сме били…

– Определят ви като „желязната лейди” на българската политическа сцена. А в книгата си сте радетел за стойностите, формирани „по законите на нежността”. Как матрицата на „нежността” да бъде приложена в политиката днес?

– Като че ли този въпрос още на времето получи отговора си: нужни са нежни ръкавици, поставени на една желязна ръка. Казвам го със съзнанието, че политическото действие днес се е превърнало в чудовищно несъобразяване с човека, с достойнството и честта му. На политическата класа й трябват хора без родова, семейна, дори полова идентичност, зомбирани и лишени от себепознание, култура и наследени ценности. Покварата, която вече е посеяна, трябва да се очиства от друга политическа класа, която наричам просветена и посветена технокрация. Тя трябва да намери едновременно спасителните за жертвите грижи, но и да унищожи с желязна воля причинителите и да накаже виновните…

– Православната вяра ли е вашият пристан днес от капаните на страданието?

– Страданието не смятам за капан, а съм го прегърнала и се уча да живея с него чрез вяра. Дали тя може да се квалифицира като православна тук, на тази територия, не мога да съм сигурна. Защото наблюдавам Българската православна църква, която само за последните три-четири години успя да отблъсне окончателно от себе си и малкото останали истински вярващи. Нямам предвид себе си, нищо че не съм получила и най-малък знак за утеха и упование от тази институция. Говоря за невероятния разрив между църква и народ, между изповядвани добродетели от водачите й и проявяваното пак от тях безразличие към страдащите, независимо от какво и откъде са. Имам предвид ревностното недопускане на инакомислещи и модернизатори в лоното й. Църквата ни се кани да ни поднесе в скоро време едно невиждано зрелище – да се „насладим” на отстраняването на единствения израсъл не по тертипа й истински духовник… Оръжието на тази институция продължава да бъде лицемерно изповядваното и непогрешимо по презумпция „източно православие”, което за съжаление в българския си вариант е само маска за християнство, прикрита с пищен ритуал… Няма да отричам, че той наистина е красив, затова и така трайно бива използван да прикрива липсващата същност под него.

– В книгата си често говорите за естетика, красота и изящност – визуална и духовна. Защо според вас политиците ни игнорират българската култура, отделяйки само 0,5% от държавния бюджет за култура? И не сме ли изправени пред образователен и интелектуален геноцид?

– Нужни сме им неграмотни, безкултурни и без съзнание за идентичност. Да се реем освен в кофите за боклук, но и в пошлостта на масовата култура, която наред с другото ни обрича на разединение, и то преди да сме постигнали общностен интегритет, който единствен дава силата за борба. Ще имаме ремонтирани храмове, но без вярващи и достойни служители в тях; училища със спортни салони, но без деца в тях; ще проповядваме патриотизъм, докато с партизанстване се ограбва един народ… А що се отнася до геноцида, за който ме питате, пораженията му не съм си представяла, каквито вече са факт, и в най-мрачните си предвиждания, въпреки че го провидях като опасност преди повече от две десетилетия. Борих се, колкото можах: поне днес не ме питате вече какво означава терминът „геноцид“.

– Ето как постепенно стигаме отново до политиката. Европа се задъхва от вълните ислямски бежанци. Как според вас трябва да се отнасяме към тях ние, българите? Вие много нагледно описвате страданието на арменските бежанци и тяхната изолираност, когато се заселват в България след Първата световна война.

– Читателите, в това съм сигурна, ще открият правилния отговор на този въпрос както в тогавашния контекст, така и за днес. Въпреки че нямам вече политическата амбиция да давам отговори на въпроси, причинени от античовешки и антинародни правителства и политики, при това извършвани в наше време със съгласието и безропотността на жертвите им. Но без да съм утопист или футуролог, вярвам, че идилията и хармонията на социума са възможни и постижими и като идеал, и като обществена, но сътворена с разум и всеобщи ценности практика.

– Бяхте първата и досега сте единствената жена премиер на България, макар и на служебно правителство. Защо се съгласихте навремето?

– От днешна дата мога да отговоря така: това беше опит да реализирам, макар и само за сто дни, идеала си за държава. Не са стоте години на идилията, която днес представям на публиката. Но може би сега книгата ми говори повече за тези сто дни, отколкото това, което тогава съм дръзнала…

– Знае се, че правомощията на служебното правителство са ограничени, времето на мандата му – също. Как трябва да се степенуват задачите пред такъв кабинет?

– Критиките ми към служебните кабинети приключиха наскоро с призив да свалят портрета ми от Министерския съвет. До този момент и това, както всичко останало, остана без ответ. А може би тайно са го направили, на което пък аз тайно се надявам…

– Повече от 20 години по-късно какво се промени? Кое е различното днес? Какво в политическите игри ви тревожи?

– Бях казала преди 22 години, че България е обречена на комунизъм. Но не съм била достатъчно прозорлива. Извращенията на посткомунизма придобиха далеч по-уродливи и пагубни проявления и последици, отколкото чиято и да е дяволска фантазия или конспиративен мозък могат да произведат…

– Най-голямата ви победа и най-голямото разочарование – бихте ли ги споделили?

– Горе и долу за мен отдавна са се слели и изравнили, така че вече нямам усещане нито за победи, нито за разочарования…

– Един израз от вашата книга се запечати дълбоко в съзнанието ми: „Опитите за промяна сами по себе си вече са равни на героизъм.” Промени ли ви написването на тази книга?

– О, да, вече няма да ме питате все за едно и също, вече толкова години! Считайте това като мой опит за промяна.

Анжела Димчева

В. Труд

Коментари 6 за
“РЕНЕТА ИНДЖОВА: НУЖНИ СА НЕЖНИ РЪКАВИЦИ, ПОСТАВЕНИ В ЕДНА ЖЕЛЯЗНА РЪКА. ИЗВРАЩЕНИЯТА НА ПОСТКОМУНИЗМА ПРИДОБИХА ПО-УРОДЛИВИ ПРОЯВЛЕНИЯ, ОТКОЛКОТО ЧИЯТО И ДА Е ДЯВОЛСКА ФАНТАЗИЯ МОЖЕ ДА ПРОИЗВЕДЕ. НУЖНИ СМЕ ИМ НЕГРАМОТНИ, БЕЗКУЛТУРНИ И БЕЗ СЪЗНАНИЕ ЗА ИДЕНТИЧНОСТ.”

  1. Това, че тук е нямало комунизъм, а държавен монополизъм го знам от 40 години, но не названието е важно, а силите криещи се зад него- сили привидно положителни, но криещи в себе си своето саморазрушение и упадък. Имаше един сръбски комунист- Джилас, та когато го попитаха защо падна комунизмът, той каза, че хората за разлика от машините освен положителни черти имат и много отрицателни и точно тези техни негативни качества не успяха да бъдат трансформирани от тази нова комунистическа религия.
    Защото смисълът на всяка една религия е точно трансформацията на недостатъците в добродетели.
    Днес всичките ми бивши приятели от детинство, деца на комундели са собственици на външнотърговски фирми, шефове на банки или просто си живеят живота в Англия или САЩ. Разбира се, всички те са демократи.)
    Кажете ми, как да просъществува комунизмът, след като всички негови учители, вождове и секретари са се стремели да го приватизират и оставят в наследство на своите рожбици? Няма как да стане, нали?
    А това за Токуда са пълни глупости, мислили са си, че Инджова ще си затрае и затвори очите заради добрата заплата, но не е станало точно така.
    За бежанците- арменците са християни и подобното се привлича. Вземете единоверци от различните крайща на света и те ще се разберат. Мястото на сирийските бежанци е в ислямските държави и РФ, а не в Европа. А разните там пущуни и пакита, щом Реджо ги е приел- да си ги държи със здраве и да не ни ги премята насам, те за нас са абсолютно неприемливи и ми е през рязания какво ще кажат от оон или от нпо- тата, мнението на Сорос ми е напълно безразлично. Да си ги взема в щатите, в Унгария или в Израел, все ми е тая. ИСЛЯМЪТ НЕ ДУХОВНА ВЯРА, ТОЙ Е ВОЕННА ДОКТРИНА И ЗАСЛУЖАВА ПОДОБАВАЩО ОТНОШЕНИЕ.

  2. С много от това, което Инджова констатира съм съгласен, но за съжаление според мен няма друг, освен силов вариянт за решаване на проблема с връщането на държавността. Границата на невъзврат е отдавна премината и нежно решение няма. Лавинообразният тотален разпад не може да се спре на този етап с „нежни ръкавици, поставени в желязна ръка.“ Преди години можеби ДА, но НЕ и днес. Друг изключително важен въпрос е този за възмездието. Без неговото решение няма как да бъде мотивирана нацията за участие в процеса на градеж, на държавноста, а той ще бъде дълъг, сложен и ще изисква много лишения … !

  3. Какъвто и епитет от регистъра на моето възхищение да употребя спрямо Ренета Инджова, ще бъде блед. Една невероятно умна и отговорна пред България и хората, жена, съчетала нежната длан с категоричността на мисленето и оценките спрямо основни за живота ни ценности. Личност! Каквато не могат да бъдат и са малко – безподобно малко – огромна част от мъжете. Сега, години след като тя беше светлина- ориентир върху възвишението, наречено държавно управление, наистина разбираме какъв трябва да бъде дареният с власт – прозорлив, решителен, благороден и озаряващ с обаянието на личната си култура човек. Да й пожелаем стойностните българи до един да се влеят в общността на нейните читатели.

  4. Точно такива са им нужни-зомбита, за това пропъдиха всичко кадърно и умно на вън да се спасява както може.

  5. „а ехото на комунизма, ДС, липсата на лустрация и т.нат.
    Коряха се лошите комунисти, които приватизирали всичко. Разбира се, че при членска маса на БКП над един милион, „комунисти“ ще си разделят държавната баница.“
    Трябва ли да си припомняме, че този държавен капитализъм (напълно се съгласявам), беше ръководен и прилаган от най-верните на Партията другари, твърде често полуграмотни. А крепостната система, в която циганската ви номенклатура казваше кой къде има право да живее и къде са ходи.
    Под крушите падат круши, не портокали – казва се генетика. Отроците на некадърната партийна върхушка ли очаквате да ни развиват пазарен/свободен кап.

  6. А, Вашият дядо да не от НКВД случайно?
    Най-важно е да си почтен и човечен

Вашият отговор на Картър Отказ

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *

Можете да използвате тези HTML тагове и атрибути: <a href="" title=""> <abbr title=""> <acronym title=""> <b> <blockquote cite=""> <cite> <code> <del datetime=""> <em> <i> <q cite=""> <strike> <strong>