Публикувано на 16.09.2008 / 10:06

Разследващият журналист Филип Мадлен: Свободата на словото се диктува от собствениците на медиите

 

 

Филип Мадлен е известен френски разследващ журналист и писател, експерт в областта на френската национална сигурност. Сред по-известните му книги са „Златото на диктаторите” (където има част и за Тодор Живков), „Кланът Ширак”, „Голистите и парите”, „Войната на специалните служби”. През 2005 г. защитава докторат на тема ”Постоянството в съперничеството между разузнавателните служби”. Сценарист е на документалния филм на Барбет Шрьодер за адвоката на Карлос Чакала Жак Вержес – „Адвокатът на терора”. В момента Филип Мадлен сътрудничи на сайта Rue89. Той практикува журналистическата професия повече от 40 години. Бил е в 58 страни по света.
Фокус: Г-н Мадлен, в България журналистите не носят наказателна отговорност за изтичането на класифицирана информация, а само тези, които трябва да я пазят по служба. Какъв е случаят във Франция?
Филип Мадлен: Във Франция ситуацията е различна от България. Има два различни случая – единният е за извършено престъпление по смисъла на Наказателния кодекс и за него може да се търси лична отговорност от автора, например публикуване на документи, квалифицирани като секретни за Франция; вторият случай е при клевета, като тогава отговорност носи изданието и по-конкретно неговият главен редактор.
Фокус: Какви са санкциите за публикуване на класифицирана информация?
Филип Мадлен: Санкциите са теоретична наказателна отговорност, тъй като съдебните власти никога не са стигали до край в съдебното преследване срещу журналисти по първия случай. При случаите на клевета – да, има отсъдени финансови санкции – глоби.
Фокус: Г-н Мадлен, неотдавна във Франция главният редактор на „Пари мач” подаде оставка. Защо? Какъв беше случаят?
Филип Мадлен: Не, той не подаде оставка, а беше уволнен, защото позволи да бъде публикувана снимка със Сесилия Саркози и нейния любовник в Ню Йорк, а тогава тя все още беше омъжена за президента Никола Саркози. Поради тази причина президентът Саркози, който е голям приятел със собственика на „Пари мач”, се обадил и е заявил, че повече не иска да вижда редактора.
Фокус: Какво говори това за френската преса?
Филип Мадлен: Не говори много добре за нея.
Фокус: Как реагира гилдията?
Филип Мадлен: Лошо. Но нищо не се промени. Свободата на словото се диктува от собствениците на медиите. Подобно нещо се случи и с главния редактор на “Журнал дьо диманш”, от същата издателска група, който бе освободен от поста заради публикация, която не се понрави на президента.
Фокус: Има ли практика във Франция да съществуват анонимни сайтове, които да публикуват текстове срещу президента, министър-председателя, бизнесмени, действащи служители на специални служби?
Филип Мадлен: Не. Аз не познавам такива. В сайтовете в интернет се публикуват много неща, но журналистическият морал не позволява да има анонимни текстове. Имаше един анонимен сайт, Л’Енвестигатьор, който публикуваше разни неща и който спря да излиза, тъй като работещите в него журналисти се противопоставиха на публикуването на анонимни текстове. Етичният кодекс на журналистите във Франция не позволява публикуването на материали без името на журналиста. Нашият журналистически кодекс е от 1936 г. и там пише, че „лицата на журналистите” трябва да бъдат винаги открити, а не анонимни.
Фокус: Използват ли журналистите във Франция непотвърдена информация?
Филип Мадлен: Не, защото е трудно такава информация да бъде потвърдена от друг източник. Ще ви дам един пример. Бившият президент на Франция Жак Ширак беше обвинен в корупция – че имал тайна сметка, от журналиста Ерве Бо от сатиричното издание “Канард Аншене”. Журналистът дори публикува цяла книга за това. Никога обаче не бяха намерени истински доказателства, доказващи обвиненията срещу Ширак. Обвиненията в крайна сметка трябваше да отпаднат, защото стана ясно, че няма сигурни доказателства. Ширак обаче никога не предприе съдебни действия срещу Ерве Бо, въпреки че можеше, тъй като принципът е, че президентът на Франция не “ръмжи” срещу журналистите пред съдебните власти. Често ситуацията е много сложна не може да се каже – това е едно бяло, а други – черно. Оказа се, че Ерве Бо на практика е един лъжец и това се разбра от всички.
Фокус: Много често в България класифицираната информация се използва за политическа война между опоненти?
Филип Мадлен: Във Франция също е така.
Фокус: Това нормално ли е?
Филип Мадлен: Не. Проблемът е, че информацията, която се публикува, трябва да бъде доказуема. Затова например след аферата „Уотъргейт” започват да действат нови журналистически принципи – освен оригиналния материал, на които се основава дадена публикация, трябва да има и минимум двама свидетели, които да докажат истинността му. Ако няма свидетели, материалът не става за нищо.
Фокус: Като журналист, трудно ли е да откриете необходимата ви информация?
Филип Мадлен: Да. Но това е работата на журналистите. Ако информацията е лесно откривана, то тя няма да е интересна. Миналото лято публикувах книга за френските разузнавателни служби. Всички мои източници бяха от службите. Но това не беше трудно, защото аз имам много контакти и всяка информация може да бъде потвърдена от шест-седем източника.
Фокус: Правили сте интервю с бившия премиер на България – Тодор Живков – какво си спомняте? Какви са впечатленията ви от срещата ви с него?
Филип Мадлен: Аз го публикувах в списание “Нувел Обсерватьор”, но това беше много отдавна. Мисля, че това стана при първото ми идване в България. Живков изглеждаше като един диктатор, но не точно комунист. Това беше един простодушен човек, който на моменти изглеждаше различно. Един път изглеждаше приятен, а след като се замислиш, се оказва, че той е един изключително твърд диктатор. Аз не искам да заемам позиция и нямам ясна гледна точка, но той беше един симпатичен човек, който се стремеше да казва колкото се може по-малко истина.
Фокус: Как един журналист може да избегне оклеветяване на дадена личност?
Филип Мадлен: Има две нива на защита – преди акта на публикацията и след публикацията на материала. Преди публикуването на материала трябва да говори с човека, когато критикуваме, и да потърсим неговото мнение – и да отговори и да не отговори – е все едно и също. Но задължително човекът трябва да бъде потърсен. Това е първото нещо. След това трябва да изложим солидно информацията, с която разполагаме от потвърдена информация. Превенцията срещу клеветата започва още преди публикуването на информацията. По презумпция обаче се смята, че журналистът винаги е виновен. Той обаче трябва да докаже, че това не е така. Журналистът трябва да направи всичко възможно, за да не се стига до съдебни процеси. Избягването на клеветата е преди публикуването и след него. Трябва да се вземат всички мерки, да се осигурят всички доказателства, да има възможно максимална точност, за да бъде избегнато оклеветяване.
Фокус: Какво мислите за свободата на словото – има ли тя граници?
Филип Мадлен: Не, единствените граници за свободата на словото са клеветата.
Фокус: Каква е ролята на държавата в контекста на свободата на словото?
Филип Мадлен: Държавата винаги се опитва да ограничава свободата на словото, а журналистите искат все повече. Някои издания приемат ограничението й, заради връзката между собствениците на медиите и държавата. Въпреки скриването на една или друга истина, то един ден тя винаги излиза наяве.

Галина Димова

Агенция Фокус

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *