Публикувано на 16.06.2020 / 7:58

„ЛОШИТЕ“. ДА УСТОИШ НА ДЯВОЛСКОТО МЕНГЕМЕ ПО ПЪТЯ НА СВЕТЛИНАТА

„ЛОШИТЕ“. ДА УСТОИШ НА ДЯВОЛСКОТО МЕНГЕМЕ ПО ПЪТЯ НА СВЕТЛИНАТААНТОНИО. „ЛОШИТЕ“. ДА УСТОИШ НА ДЯВОЛСКОТО МЕНГЕМЕ ПО ПЪТЯ НА СВЕТЛИНАТА

Когато ти се струва, че всичко около теб се обърква, това означава, че нещо хубаво търси място да влезе в живота ти.

Далай Лама

Това бе най-разтърсващото нещо, което ми се бе случвало от дълго време. Текстът бе написан от едно от най-мъжките момчета, които познавам. Антонио. Антонио Тунджев.

Съдбата му е уникална и е отпечатък на един от най-яростните периоди на българския преход – „лошите момчета отиват там, където си поискат“. Ако някога издрапам до времето, в което да имам свободата да напиша онези книги, които наистина искам, Антонио ще е един от изумителните герои, за които всички, когато затворят и последната страница, ще изпуфтят – ама това е като на книга, литературен герой…

Понякога обаче животът е най-изумителната литература, която може да ти се случи. И защото няма нищо случайно на този свят, пътищата ни с Антонио пак се пресякоха.

Посланието, което ми прати плахо мъжът, с който сме пили от горчивите чаши на злото и сме пели с цяло гърло песните на доброто, бе: „Виж, просто какво съм написал…“.

Съдбата и мръсната ми благословена професия ме е докосвала повече до „лошите“, отколкото до „добрите“, но кой е онзи от нас, който има убийствената самонадеяност за да залепи тези етикети върху някого?! И колко от тях са истински? Винаги душата и усетът ме е водил по онези неведоми пътеки, които ти дават знак, че обявеният за „злодей“, всъщност е ранимо оголено охлювче и е страховито добър човек. И никога не ми е пукало от това какво ще каже обществото, за да заставам с позицията си зад него.

С времето все повече се убеждавах, че заклеймените като „лоши“ бяха най-големите мъжкари, които съм познавала, а „добрите“, на които обществото ръкопляскаше, бяха и оставаха плашипутарници с мерзавски черни сърца, пропити от най-страшния бандитизъм, облечен в лъжата „борци срещу корупцията и престъпността“.

Текста от Антонио получих след седемгодишното му изгнание далеч от България, в ЮАР. Беше избягал като „лошият“, преследван и предаден, като изранен вълк, но докато четях в късната нощ думите му, изумена разбирах как бе изкачил своите „седем години в Тибет“. И отговорих, написвайки на мъжкото момче с чисто сърце:

„.….Това послание наистина трябва да се прочете от хората – убедена съм, знам го. Няма значение кой как ще реагира – олигофрени и посветени дал Господ, всеки според нивото му и заслужаването му.

Четох го няколко пъти и знаеш ли – това е най-хубавото нещо, което ми се е случвало от много време насам. Ти ми поднесе истински дар, че нещата наистина се случват…

Не знам дали дори си даваш сметка колко страхотно е онова, което си достигнал и изобщо Пътят, който си извървял. Нелек, гаден, труден, но пък благословен. Ужасно съм щастлива, че си поел по този Път, защото го заслужаваш. За теб този Път е изстрадан, но само тези, които истински те познават, ще усетят колко страховита вътрешна сила трябва за да направиш първата крачка по него и да тръгнеш напред.

Още преди много години, когато се запознахме, а и през всичкото време, което по някакъв начин кръстосвахме заедно, неслучайно имах особено усещане за теб – дори и тогава, когато никой не подозираше, че в Онзи …. има зрънце чиста вода.

Никога не съм можела да обясня това, че знам и усещам нещата за някого, но за теб винаги съм била сигурна. Дори и когато ти не си знаел кой си, нито пък аз точно коя съм. Сега наистина съм благодарна на Господ, че ти си онова доказателство – че Онзи от Горе знае какво прави – стига да имаме очи и сетива за знаците му…

От сърце ми се иска оттук нататък катарзисът ти да води при теб само Светлината, въпреки че „никой не е пророк в своето село“ и хвърлените камъни ще са повече, отколкото благословенията. Аз знам обаче, че си страхотен мъж, защото си минал през Голготата и си успял да съхраниш душата си. Няма по-голяма победа от това.“

Сега е ваш ред да узнаете как от Ада – нагоре, стъпка по стъпка по стълбата, се стига до Светлината:

Казвам се Антонио Тунджев. Роден съм в България, Варна.

Имам желание да напиша това послание към целия български народ и подрастващото поколение, които са устоите на едно развиващо се общество. Вярвам силно, че имаме сила на духа, ума и тялото да поемем по ПЪТЯ на ПРОСВЕТЛЕНИЕТО И БОЖЕСТВЕНАТА ЛЮБОВ, която е във всеки от нас и неизменна част от живота.

Имам приятели и добри познати, които ме познават в добра светлина и други, за които съм може би не толкова лицеприятен, но това няма значение в дадения момент. Истината е, че определен период от живота си живях в свят на илюзии и несправедливост, пропит от ненавист, алчност, предателство към личността и най-вече към собствената си душа.

Това беше светът, който ненавиждах дълбоко в душата си, усещах подсъзнателно, че започвам да се обезличавам, да губя себе си, но усещането за криво разбрана свобода беше по-силно тогава. Всичко, на което се крепеше тази най-долна прослойка, се свеждаше до парите и изкуствено създадения страх от група хора или дадена „личност“, което беше необходимо за да държи под контрол тази пасмина от невежи хора.

Трябва да им е било трудно на тези, които взимат авторитета за истина, вместо истината за авторитет.

Както всяко негативно нещо и в тази серия от филма си имаше и положителни страни, които ти даваха възможност да натрупаш опит, който няма другаде откъде да придобиеш. „Дяволът никога не е толкова черен, колкото си мислим“.

Тук е мястото за кратка предистория, за която моля да бъда извинен, че ви занимавам, но е необходимо за да продължа.

Завърших ТКК – Техникум по корабостроене и корабоплаване, отслужих две години редовна служба, след което започнах работа на кораб, по специалността. В този доброволен затвор животът беше спрял, а корабният устав ме принуждаваше да се съобразявам с хора, които не приемах. Но когато цялото ти същество се бунтува, късаш веригите без да се съобразяваш дори и с най-силната връзка – кръвната.

Скъпите ми майка, лека и пръст, и сестра, са ми мислили винаги най-доброто, за което съм им благодарен, и държаха да работя и развивам в тази среда. Всячески усещах, че това не е моя житейски път и това бе причината да се установя отново на брега, без да имах и идея кой път да поема, но явно съдбата имаше изненада за мен. Така се отзовах в света на лъжите, измамите и безочието, но и този период беше част от играта, наречена живот.

Разбрах една истина – че само преживените неща са истински разбрани. Моето духовно израстване се активира след като с Божията помощ и благословия ми се отдаде възможност да се отегля от тая порочна прослойка на обществото, далеч от всички близки и обичани хора, но всеки БОЖИ ДАР си има цена.

Знам, че хората, с които контактувам, приемат промяната на съзнанието като част от реалността, други ще са скептично настроени относно това, което пиша, но това е право на всеки, а при мен е провокирано от душата и сърцето.

Имах достатъчно време са самоанализ, вътрешни борби и четене на духовна литература, след което постепенно настъпи покой и баланс между тялото, духа и ума.

Започнах да се уча как да контролирам мислите си, как да изграждам желанията си според това, което бяхме посяли с моите добри приятели и партньори, които са в основата на успеха, което не е лесно за постигане в днешния интензивно развиващ се свят. Свят, в който всеки се е разбързал за някъде и няма време да се вгледа в изгубената си душа, за да разбере, че сме под влиянието на манипулации, илюзии и невежество, на алчност и завист към ближния и преуспелия.

Доколкото съм чел и осъзнал, светът е разделен на две половини – изток и запад. Източната култура олицетворява ДУХОВНИЯ СВЯТ – СВЕТЛИНАТА, а западната „демократична“ култура е представител на МАТЕРИАЛНИЯ СВЯТ – ТЪМНИНАТА. Не знам как, но това по някакъв мистериозен начин има пряка връзка с човешкия мозък, който също е устроен от две полукълба, като в едната част е заложено материалното, което ни се налага целенасочено по всякакъв начин от външни фактори, а в лявата половина е духовното, което ние сами трябва да активираме и в което е заложена същността на истинския живот, на доброто, обичта, състраданието, себеуважението, съвършеното здраве и Божествената любов.

Живях малка част от съзнателния си живот във времето на така наречения комунизъм. Колкото и негативно да звучи, оставам с убеждението, че в този капсулован период от българската история, хората живееха безгрижно, задружно, бяха услужливи и усмихнати, не се вземаха подкупи, поради страха от наказания от тоталитарния режим. Със сигурност по върховете на властта се е прожектирал филма на порока, което си е част от световната политика, но когато трудовите хора не са обременени със сюжета на филма, някак си се запазват от влиянието на „демократичните“ фактори.

Досега в моите представи властваха тъмните сили – криворазбрания материален свят. В същинският материален свят, аз лично не намирам нищо лошо. Разбира се, че е необходимо да работим за да се изхранваме, да печелим за да се развиваме, да се радваме на благополучието от живота, което от своя страна активира любовта в сърцата на хората. Но мисля, че това всичко може да сработи единствено, ако се спазва закона „АЗ ПЕЧЕЛЯ – ТИ ПЕЧЕЛИШ“, основаващ се на взаимно сътрудничество, а не на „конкуренция“, както работи матрицата в момента. При спазването на този закон, хората от противници се превръщат в съюзници. Следователно успехът на едната страна няма да се постига за сметка на другата, а ще успяват всички.

Този закон е приложим в общности, които осъзвават, че пълна независимост няма, и че всъщност ние всички сме зависими един от друг по някакъв начин, защото сме част от Единното цяло.

Ще се върна върна отново на комунистическия режим, в който хората осъзнато или не живееха по този закон. Не искам да бъда разбран погрешно, нямам предвид, че този тоталитарен режим е правилният и че всички трябва да сме на едно ниво – духовно и материално. Това по-точно е невъзможно, тъй като всеки индивид с всяко свое прераждане придобива нужния опит и го прилага, и продължава във всеки следващ живот. Погледнато така, смъртта като физически факт се обезмисля, тъй като рано или късно всеки пак ще се прероди, разбира се, според това какви ги е сътворил в предния живот. Така се оформя статуса на всеки човек – хора с близки нива на израстване оформят дадена група от обществото.

Човек, който поеме по Пътя на самоосъзнаването, където с финикийски знаци също се борави и то доста успешно, който успее да се пребори със собственото си АЗ, който успее да наложи контрол над собствените си мисли, духа и тялото и където целта е да се спазва закона за „ДАВАНЕ И ПОЛУЧАВАНЕ“, то той се е подготвил за истинския живот, който ще се открие пред него.
За постигането на това Божествено състояние на всеки му е необходимо практическо време, търпение, вътрешен баланс и силна вяра за тази промяна, което на този кризисен етап е доста трудно, но не и невъзможно. Не ме упреквайте за това, което пиша, наясно съм, че сме на ръба на мизерията, но „голямата риба излиза в мътна вода“.

Това е преход, който е неизбежен, за да се премине в ерата на СВЕТЛИНАТА КВАНТОВИЯ ПРЕХОД. Пишат се куп безумици за 2012 година и как трябва да се окопаваме като плъхове, а елитът си правели бункери и те, милите, щели да оцелеят. БЛАЖЕННИ СА ВЕРУЮЩИТЕ. Ако ще има катаклизъм, с цялата сила на ВСЕЛЕНАТА, той ще е насочен точно към тези, които са си продали душите за 30 сребърника. 2012 година представлява възраждане на мисълта, посветена на това кога светлината идва на планетата.

Новата енергия няма да подържа войната или потенцията на войната. Всичко около нас е енергия. Ако можем да улавяме и настройваме на правилните честоти, може би ще ни се изяснят много нехарактерни за нашия триизмерен свят виждания.

Мястото, където се наложи да пребивавам, е изпълнено с положителна енергия и природна красота и това също изигра важна роля в моето духовно израстване. Определено време съжителствахме и с моя добър приятел и партньор, който беше напреднал много в тази материя, и който ми даде правилните препоръки и напътствия за да продължа напред, за което съм му благодарен.

Идва един момент, когато носталгията започва да те човърка и започват да ти липсват миналите корени на доброто в България, колкото и да не се виждат в моментната реалност.

Всичко негативно, което се случва през последните 20 години е следствие от страха на тъмните сили, които се мъчат всячески, без оглед на жертвите и средствата да унищожат българския народ. Даването на гласност за безуспешното осъществяване на на плана „Ран-ът“ и българските изчадия, които са взели активно и съзнателно участие в осъществяването му, е най-голямото предателство към нацията и собствените им изпразнени души, е добър показател за духовната историчност на българския народ. Това са последните жалки опити за осъществяването му.
Казват, че змията когато умирала хапела най-много, но като се проследят действията на всяка власт, е задействана схемата на самоизяждането и затриване на всички, които са против велика България.

ПРОМЯНАТА се осъществява с нашето активно съдействие, като от нас се изисква да променим вижданията в положителна посока, за добър и благочестив живот, изпълнен с търпение, вяра, любов и състрадание към ближния.

На България и е отредена подобаваща роля в ерата на СВЕТЛИНАТА. Тя е в епицентъра на всички събития, на кръстопът между изтока и запада, балансьор между материалния и духовния свят.

Това е причината за моето завръщане и поемане на всички последствия, които могат да ми се стоварят, но така или иначе всички сме грешни по един или друг начин. Ако не правихме грешки и не се поучавахме от тях, трябваше да сме безсмъртни богове.

Разбрах, че страхът е илюзия на съзнанието. Такова понятие страх не съществува, това е плод на нашите мисли.

Имам желание да засегна и друг много важен закон от живота – закона за ПРОШКАТА – най-голямото спасение на душата. Ние прощаваме не за да остане другият ненаказан, ние прощаваме за да освободим себе си от ада и омразата. Отказът от прошка се дължи на страха, какво могат или не могат да ни направят другите смъртни, и избираме гнева, нападението и отбраната да се чувстваме сигурни и спокойни. Точно с тези си действия активираме негативната карма на самоизяждането. За наше съжаление, в тази развръзка победител няма. Дори и да успееш да навредиш на ближния си, то ти, всъщност, повреждаш себе си.

Вселенският закон гласи: „Адът е тук и сега, раят също. Престани да се плашиш от ада и да мечтаеш за рая, защото и едното и другото е заложено в настоящия миг. Всеки път, когато проявим обич и състрадателност, се въздигаме в рая и всеки път, когато мразим, завиждаме или злорадстваме срещу някого, падаме право в адския огън. Бог забавя, но не забравя!!!“ Но ние, хората с ограничените си познания за тези закони, си въобразяваме, че това не се отнася за нас, а за всички други около нас, и че ние, простосмъртните можем да заместим Всевишния с неговите дела – и точно това е причината за цялото нещастие, което ни сполетява, когато му дойде времето.

Българският преход е най-крещящия пример за това, което пиша. Законът за ПРОШКАТА ни помага да стигнем до истината, че не духът ни настоява да отстояваме на всяка цена някаква своя правота, а личното его, което се явява най-големият бич за човечеството. Аз имам възможност, воля и желание да се боря с това илюзиорно състояние на ума, затова моля да ми бъде простено от всички, които съм наранявал или обиждал физически, морално и душевно. И най-важният закон, който е в центъра на Вселената е закона за БЕЗУСЛОВНАТА БОЖЕСТВЕНА ЛЮБОВ, който изисква да проявяваме непрекъснато любов. Прилагайки го в живота, ние получаваме възнаграждение: физическо здраве, мъдрост и състрадание, което се превръща в оръдие на мира.

Това са моите човешки виждания, които желая да споделя. Всички сме тук на планетата Земя с определена мисия.

Моля да бъда извинен за всякакви грешки в гореописаното, случва ми се първи път да пиша в тази светла посока. На читателите желая щастие и благополучие!

„Най – сладките неща в живота са най-тихи. Щастливият живот се състои в покой на съзерцанието“.

С уважение: А.Т.“

Тогава беше пожелал да го подпиша с „А.Т.“, когато му казах, че ще публикувам текста му. Не се плашеше да разкрие името си, което във Варна всички помнеха като безспорен „авторитет“ на улицата, а по-скоро някаква свенливост го възпираше все още.

Когато се върна в България и във Варна след седем години, за първи път се видяхме в едно лятно кафене до Аквариума в Морската градина. Беше отслабнал и от него струеше една светлоструйна тъга.

Сигурно не съм ви казвала, че аз най-много харесвам хора, от които струи светлинна тъга, дори и когато се смеят звънко. В тъгата има интелект и познание, тази тъга не се вижда отвън, тя блещука като светулка и само ако много си изживял и чел, можеш да я съзреш и усетиш.

Часове си говорихме. Наблюдавах го и го слушах, подпряла по детински с длани брадичката си – това беше онзи Антонио, който винаги съм усещала, че се крие зад „боса“ от улицата.

Наслаждавах се колко свободно и упойващо разказва, говори, говори, говори и прихвах някъде отвътре в себе си, сещайки се как имаше години, в които само … ръмжаха.

– Не мога да повярвам как съм живял тогава с охрани навсякъде! – искрящо се смееше Антонио – Боже, сега каква свобода, да карам колелото си покрай морето, сам, само с вятъра…

Помнех онези времена, не само ги помнех, а и аз също бях вътре във филма. Все треперех като се срещахме по кръчми и кафенета, обградени от въоръжени момчета, на които се смеех, че гледат по покривите за снайпери, но вътрешно и аз бях стегната.

Няма как да влезеш в такава серия и да си извън кадъра на екшъна.

В „Бандитска Варна“ писах за Антонио и Иво Гела. Но много неща тогава още не знаех.

Антонио беше от мъжете „със сърца“ на улицата, от онази порода истински мъжкари, които вече нямаше къде да срещнат по тия ширини. Кой какво правеше, все той лежеше по арестите. Иво Гела винаги се измъкваше, или по-точно – измъкваха го.

Антонио никога не влизаше в колаборация с ченгетата, не се поддаваше, беше керпеден и канара, и самите ченгета знаеха, че с него не могат да си играят игричките.

Смеехме се с глас с бившето ченге Емил Петров, след години, когато Антонио вече беше извън България, и Емил Петров се мъчеха да го смачкат отвратителните мерзавски интриги на шефа на ОД на МВР – Варна тогава, как по „оперативен сигнал“ инициирали проверка срещу Емо Петров. Читавите ченгета и така се отсвирват.

Та, в „оперативния сигнал“, който си беше чист донос, облечен в уж „оперативни данни“, и заради който се бяха тропосали във Варна куп столични полицаи, пишело, че Емил Петров покровителствал Антоиио Тунджев и подържал близки контакти с брат му. Това беше такава тъпа лъжа, че го гледах втрещено, докато съвсем не занемях: „Абе, Емо, Антонио няма брат, бе, Антонио има сестра!“. „Ами, а де!“, смееше се Емо. Смеехме се ние, ама това беше „мерзавщината“ на уж „добрите“.

И в онези времена, когато Антонио и Иво Гела вървяха заедно по сокаците, съм намеквала на Антонио, че не е съвсем чиста тая работа – все той да отнася калая, а от Гела да не пада и косъм, но това не беше, защото имах някаква информация, а просто усетът ми подсказваше, че предстои да жертват Антонио. Или поне те си мислеха, че го пускат по пързалката. Защото пускането по пързалката може да бъде покоряване на връх, зависи доколко си дорасъл за да го разбереш.
Пак него го биха като тъпан, проснат на паважа по пропагандно отиграна акция, заради отвличането на Рубин Коцев, когато и варненските полицаи бяха потресени от бабаитлъка на тогавашния главен секретар на МВР Бойко Борисов, който бе пристигнал с гръм и трясък във Варна „за да води операцията“.

Втрещени ченгета ми разказваха по-късно как всичко от замислената тяхна реализация е било спихнато на пух и прах, защото „Бойко идвал и той щял да ръководи“. И вместо подготвените арести без много шум, Борисов насложи прожектори по покривите на жилищните сгради, стовари купища спец.части, и проснат Антонио го биха в главата пред погледа на жена му и варненци, които през цялото време си мислеха, че се снима филм.

Времената бяха свирепи не само на улицата. Свирепи бяха и врътките по върховете на службите и МВР, които „играеха“ с едни, за сметка на „други“, и при всички случаи не безсребърно. И както винаги става и във всеки филм, те предава най-своят.

Антонио започва да усеща жегата, и това, че ще го дадат курбан, вече излязъл на свобода. Първо се започва уж с неволно спречкване в бар на ТИМаджиите. Не пускат да влезе там едно от момчетата на Антонио. Антонио се връща с него да се разправя и тук не става дума въпрос нито за територии, нито за някакви глобални битки, а въпрос на чест и мъжкарство.

Застават един друг очи в очи с Марин Митев. И понеже и двамата са от превъзходна мъжка порода, оперирани от страх, с очи се разбират. Коридорът от охранители – тимаджии се отваря и Антонио и хората му излизат невредими. На Антонио обаче вече му мирише на гнило. И решава да се изнесе от България. Иво Гела знае.

Вечерта преди да отлети, Антонио го няма в масивите за издирвани лица. Сутринта, когато вече е на летището и чака полета, негов човек му казва: „Антонио! Обявен си издирване! Идват ченгетата…“. „Как бе? Снощи ме нямаше за издирване…“, успява само да каже Антонио, хвърля чантата и през витрината – духва. 40 дни се крие по сокаците. Села, храсти, гори, брадясал, мърляв, неконтактуващ с никого.

Но го гложди. Иска да види очите на Иво Гела. И се връща. Във Варна.

И една вечер отива у Гела за да го попита само това:

– Защо?

Ама, как бе, брат ми, ама не, бе, брат ми… – това чува.
И още: Имам канал надолу през Турция, ще ти помогна…

– Точно оттам сега отивам да мина! – отрязва сакрастично Антонио и хуква точно в обратната посока, затворил завинаги вратата след себе си за Иво Гела.

Дали е подозирал в онзи момент, че захлопва завинаги портата на Онзи си живот?

Гела с още двамина след време прави опит да потърси Антонио, дори отива в ЮАР. За такава затръшната врата обаче ключове няма как да намери. Впрочем, Гела и „солцнцевските“ /Солнцевската групировка – с босове братята Виктор и Александър Аверин/ го отсвирват, защото си е абсолютно нездравословно да седнеш на масата на „солцневските“, на тяхна територия на техен екзотичен остров, с още един варненски апап и да се изпокарате пред тях. Но това е друга история.

В ЮАР Антонио е без пари – всичко му е взето от „брата“. Неведоми са обаче пътищата Господни и Бог го повежда по тях.

Среща човек с много мощен бизнес с диаманти. Само ако не познавате Антонио, може да си помислите, че се е прилепил и си е живял живота, щракайки с пръсти до такъв партньор.
Нищо подобно – няма да съм мъж, ако не изкарвам аз собствени пари – това е Антонио. Но си е дал обет – нищо незаконно и измамно. И Господ го перка през пръстите – а се е изкушил да си помисли да изкриви даже пътеката.

– Как си оцелял в този свиреп и опасен бизнес с диаманти? – пита един ден Антонио партньора си.

– Ще ти кажа – отвръща партньора и му подава книгата „Тайната“.

Нещо се отключва в онова момче от улицата, което години наред е бил цар на „Удри!“ и започва да чете като бесен – купища книги, купища книги, купища книги… Самообразова се, самоопознава се, разширява съзнанието си и то започва да му се отплаща с идеи.

Когато се върна в България, блатото обаче направи опит отново да го засмуче. И понеже нямаше заради какво – Антонио не даваше никакъв повод – го овъртолваха в интриги.

Седяхме един срещу друг:

– Не знам какво иска от мен, дърпа ме надолу, иска да ме повлече в Дяволското… – тихо отрони Антонио за някогашния си „брат“.

Не можеха да му простят, че не е от Тях. Не можеха вътре в себе си да приемат, че мощният му силен Дух бе преодолял Тъмнината и вече крачеше по широкия друм на Светлината. И го дърпаха всякак, и с най-мръсните номера, защото не се примиряваха, че е по-силен от тях и че е стърчащо различен.

Не поддаде.

И понеже не поддаде, мръснишки го прободоха право в сърцето.

Покрай и моето бродене по уличните сокаци, поназнайвах какви подли и гадни постановки си разиграват там, бях свидетел и на това какви още по-отвратителни преплетки тъчаха заедно и ченгета, и бандити, но това, което спретнаха на Антонио бе брутално. И какъвто е пиниза на подобно „мероприятие“ – уж става винаги някак „случайно“.

На 11 май 2013 година около 3 след полунощ пред бар „Бамбо“ във варненския квартал умира бившият полицай – спораджия Ивайло Ковачев с прякора „Духа“, който от бивш полицай се бе трансформирал в наркопласьор. Момчето, което нанася удар на Духа, вследствие от който той умира, е синът на Антонио Тунджев – Винченцо. Преди да отиде в бара, Винченцо и приятели празнуват в апартамент предстоящото отпътуване на едно от момчетата в чужбина, след което решават да отидат в „Бамбо“.

Каква ирония на съдбата! – познавах Винченцо и той нямаше нищо общо с младите мъже, които не излизаха от дискотеките. Бе много читаво момче, тренираше източни бойни изкуства, четеше много и нямаше нищо общо с облика на типовете, които обикновено се оказват в центъра на подобни мелета.

Същата нощ Винченцо дори не проявява особено желание да тръгне към бара, но го прави с неохота, заради приятелите си. Когато има нещо да става обаче, то просто се случва. И за медиите, и за разследващите, „извън кадър“ остава зазкулисието, което е решаващо в нелепата смърт, която следва. Антонио бе вече в България и във Варна и го „заграждаха“ старите му пътеки начело с бившия му „брат“ Иво Гела.

Антонио виждаше и знаците, усещаше и подходите и точно заради това ми беше доверил: „Дърпа ме, прави всичко възможно да ме вкара в беля, предизвиква ме да направя нещо, но ще устоя!“. Антонио нямаше идея защо е всичко това, всички на улицата обаче знаеха за преминаването на едни кокаинови граници от Иво Гела, които го правеха не само неадекватен, но и емоционалните му дисбаланси избиваха навън чрез безумни решения. И се търсеше пробойната на Антонио.
Още вътре в бара синът на Антонио – Винченцо е „маркиран“.

Ивайло Ковачев – Духа дълги години работи като охранител на боса на нарко „Фирмата“ Веселин Жеков, а Жеков е свързан с Иво Гела. В себе си Духа носи нож и пистолет. Впоследствие, след побоя, пистолета изчезва, въпреки че е забелязан от свидетели. Винченцо още в бара усеща, че нещо не е наред и заедно с приятелите си излиза навън. Там скандала и боя е предизвикан от Духа, който очевидно е инструктиран да предизвика синът на Антонио Тунджев „да сгази лука“.
Вероятно и Духа не е предполагал докъде може да свърши изпълнението на тази „задачка“, но показателно е, че Духа се заяжда преднамерено със сина на Антонио и директно го атакува подигравателно и унизително, като го кара да си извадел ръцете от джоба и: „какво правиш в моя квартал“. Ивайло Ковачев – Духа вади ножа си и тръгва към Винченцо и Винченцо, който няма и хабер кой точно стои изпратен нарочно и поръчково срещу него, не издържа и при самоотбрана му нанася един единствен удар, от който Духа пада и при удара в цимента си гълта езика, и умира. След което, нали се сещате, че изчезват записите от камерите, както изчезва и ножа.
През това време в медиите контролирано излизат публикации как Винченцо нанесъл едва ли не купища удари, че чак и вече паднал, досмазал с удар Ивайло Духа. Никой не пише и не пита как така изчезват записите от камерите и как така и ножът изчезва.

А истината е безпощадна – Духа вади нож срещу Винченцо, и получава един единствен удар, от който пада и си гълта езика. Линейката закъснява около половин час и Духа предава Богу дух. Момчетата се разбягват, а Винченцо успява да напусне България и е обявен за издирване.

Още в началото, със стартирането на досъдебното производство, в движение са задействани и няколко варненски ченгета, които са на хранилка към хората, за които работи на нарко – улицата Духа. Платено им е да фабрикуват скалъпени показания за това, че едва ли не Винченцо е тръгнал да убива като един наемен килър – напълно умишлено.

И тогава се наложи на „бойното поле“ да вляза и аз.

– Имам една гореща молба към теб. Знам, че се познаваш с шефа на Полицията. Нищо не искам, никакво ходатайство, или нещо подобно, моля те просто да поискаш от него безпристрастно разследване на случая. Знам какви пари взимат определени ченгета, за да фабрикуват лъжи, просто моля разследването да бъде професионално и безпристрастно, нищо повече. Винченцо ще си понесе вината за това, което е станало, но само защото е мой син да се чудят как да ме набутат пак в блатото, да го изкарват умишлен убиец, това няма как да стане! Сега гадовете, чакат да направя нещо, да отвърна, мислиш ли, че не мога? Но няма да го направя! Няма! Защото трябва да плюя на Пътя по който съм поел. Дърпат ме надолу, но няма да се дам!

Веднага направих среща с висшия полицай. Разказах му истината, такава, каквото нямаше как да прочете нито в медиите, нито сред кориците на делото, истината, която е в дяволските детайли на дяволското менгеме, истината, до която никога не се добираха нито прокурори, нито ченгета, нито съдии, защото нищо не ги интересуваше от членовете и алинеите, а точно тази истина би ги отвела до справедливостта. Нищо не поисках от него, единствено, ако е в правомощията му, да си отвори очите как се прави опит да бъде лъжливо фабрикувано разследването от негови подчинени, които са добре платени от улицата на „бившия брат“.

Повече не се видях с него, но по-късно прокуратурата предяви обвинение на Винченцо за убийство по непредпазливост, извършено при самоотбрана, след нанесена средна телесна повреда, а някои платени журналя пишеха дописки под диктовка как прокуратурата „не проявила кураж“ да промени квалификацията в умишлено убийство. Какъв кураж, да угоди на Иво Гела ли? Варненският окръжен съд постанови присъда от четири години.

Антонио не отвърна по никакъв начин на удара с мъст. Устоя. Всячески се опитваха да го дърпат отново в блатото и с мерзката постановка устроена на синът му.

Вероятно и поръчителите на постановката, не си бяха представяли, че ще се стигне до смърт, но и ножът у Духа си е бил предназначен за Винченцо, и вадейки го срещу него, Духът също е можел да прободе така Винченцо, че мъртвият да е той, ако синът на Антонио не бе нанесъл удара, за да се спаси… Може би Духа е насочил ножа не за да убие, но в такива гнусни постановки смъртта никога не пропускаше изневиделица да вземе своето. И който нож вади, знаете как завършва нататък.

В този свят на илюзии дори и в най-свирепите мафии имаше неписани закони – каквито и битки да има между мъжете, жените и децата да не се закачат. В обезвъздушените кокаинови мозъци обаче всичко бе позволено и бяха преминати всички граници на моралните и човешки ценности.
Винченцо бе на 23 години, когато съдбата му се обърна наопаки от гнусната постановка. Но как неведоми бяха Пътищата Господни! – искаха да ги смачкат психически и физически – и него, и баща му Антонио, за да го свърнат отново по пътя на дявола, но самите тези, които не можеха да простят на Антонио, че се извиси, малко по-късно паднаха в адския огън на мерзостта и подлостта. И каквото посяха това и пожънаха.

Иво Гела бе обявен за ръководител на организирана престъпна група, успя да избяга в чужбина, бе обявен за издирване, а групата му се тресеше кой от по кой „защитен свидетел да става“ срещу него. И понеже познавах и Антонио, и Винченцо, аз пък знаех, че вместо да ги убият, ги въздигнаха и двамата и ги освободиха от оковите на нисшите страсти на порока.

– Тази мерзавщина трябва да се знае и докъде го докараха наркотиците „моят бивш брат“. Сърцето ми кърви, когато се сетя за тая гадост и как животинското в мен искаше мъст. Но когато разберем, че истината е висша сила и че всичко се случва по Божият план, то тогава се обливаш със силата на ЛЮБОВТА. И когато следваш Божият план, нищо човешко не е в състояние да те отклони от пътя, който е избрала собствената ти душа да преживее този живот в това тяло.

Истинският и осъзнат живот тепърва предстои. Само когато преживеем това, което не сме, можем да изживеем това което сме. – светеха очите на Антонио докато ми говореше.

Още ли не вярвате в чудеса? Запознайте се с Антонио!

Когато го слушах, от него извираше такава сила и вяра, че не само му се радвах, но и тръгвах от срещите ни заредена, той си беше една божие зарядно.

Занимаваше се с финансови дела, образоваше се, кипеше от страхотни идеи и аз знаех, че ще ги осъществи, защото вярваше, че всичко е възможно, защото то вече беше възможно в мисълта му.

Ако един мъж няма страховито минало, пиши го бегал, казват истинските жени. Онези, които не мислят само за ебане, а мъжът за тях е освен мъж и брат, и приятел, и учител.

Покрай работата си съм общувала с много от „лошите“ момчета. Всъщност и в онези времена никога не ги наричаха „мутри“. Понятието „мутри“ доби медийна популярност, но нямаше нищо общо с профила на тези мъже от средата на 90-те. За тях пишеха журналисти, които не им бяха виждали и очите, за тях опуси разказваха дописници, които никога не бяха нито пили, нито яли, нито преживявали и един час „екшън“ с тях.

Те не бяха „черни“, нито „бели“. Бяха сложни души, многопластови характери, които не можеш да класифицираш в папка „добър“ или „лош“. Колкото повече минаваше времето, толкова повече с очите си виждах как „добрите“ – обявени за такива – ченгета, прокурори, управници, съдии – са по-страшни и от най – „лошите“ бандити, и са с души разядени от поквара, каквато не бяха съзирала и в „лошите“.

Антонио бе един своеобразен избор на Бог – да преминеш през урока да превъзмогнеш собствените си демони и да се издигнеш по пътя на Светлината.

Много си го обичах и се гордеех с него.

През есента на 2018 година пътувахме двамата. Бях му подарила книгата на Васил Пекунов „Рояла на Ангела. Аз пожелах да говоря с вас“ и имахме среща с Вергиния Мартева, която ни чакаше в Балчик.

Повече от два часа разговаряхме, а с нас беше и Ангел Ханс.

И изведнъж, внезапно, гласът на Вергиния се промени, лицето и също:

– Кой от вас тук е познавал Жоро Илиев?

– Аз – пророни Антонио.

И … Вергиния започна.

Впрочем, Жоро Илиев започна да говори. Беше толкова смазващ с кристалната си чистота откъс от време, че бяхме застинали. Георги Илиев ядосано, вбесено редеше такива думи за управниците ни, за малодушието на народа ни, затова как го крадат, грабят, и какви престъпници ни управляват, че не смеехме да шукнем: „За нас може и да говорят всякакви неща, аз не съм ангел, нося Кръстта си тук! – Вергиния посочва и се тупа по гърдите – но имахме сърца, а тези са изверги алчни…“.

Жоро Илиев даваше конкретни послания на Антонио и накрая отсече: „Пази се от този, който ти слага короната на главата, защото същият може да я отсече“.

Говореше дълго, нервно, задъхано – „рядко слизам Тук“ – и накрая не се сдържах:

– Може ли да те питам нещо?

– Да.

– Кой те уби? Кой поръча убийството ти?

– Тия, които се издигнаха върху гърбовете ни!

После замълча и внезапно изрече:

– Бойко Борисов го чака много тежка участ. Не само Долу, но и Тук! Ако знае само какво го чака…
Жоро Илиев не спираше, изливаше водопад от послания: „…не съжалявам за нищо, изкупвам своите грехове, на мен ми сложиха един голям кръст тук – на гърдите, за ги изкупя… Айде, че ще изтърва Портала… Избийте ги тия крадци, бееее, ама няма кой да го направи, защото вече ги няма ония мъже…“ Вергиния поспря и се усмихна:

– Ухае на страхотен мъжки парфюм… Виждам го, преметнал с пръстите на едната ръка сако през рамото си и се отдалечава, отдалечааавааа и влиза през Портала… Премина…

Дълго мълчахме. Аз потрепервах. Очите на Антонио бяха пълни със сълзи.

И двамата знаехме, че нищо не е случайно. Той бе едно бисерче, за което благодарях на Господ.
Винаги съм била късметлийка на братя по оръжие. Все такива ми ги даваше – ръбати, трънливи, с път, пропадащ в урвите, и характер, и сила да се покатерят от там до звездите, мощни да прободат ламята в себе си, за да излети пеперудата, и да кацне на светлата пътека, огряна от Божествената любов. Затова ги обичах. Затова обичах Антонио.

Като казах ламя, трябва да ви разкажа и за удивителната трансформация на Ицо Ламята.

Из „Бандитска Варна:

„…На деветия ден от убийството на Данчо Марков, привечер в редакцията ми звънна Христо Асенов – Бацата.

– Можеш ли да дойдеш до „Термите“ (сегашният ресторант „Тоскана“)?

В ресторанта на масата Бацата седеше с един непознат за мен мъж.

В типичния си стил, с черно чувство за хумор, Асенов ме представи на мъжа като „най-опасната журналистка, която върви по сопите“. Мъжът тихо се представи и единственото, което чух бе: „Стоил“. Много по-късно щях да разбера, че това е Стоил Славов от СИК, който години по-късно също убиха. Тогава Стоил Славов не бе от онези имена на босове, които бодяха очите и някак седеше в сянка поне за медиите. Интересен мъж, възпитан и интелигентен. Нямаше нищо общо с типичното ъндърграундско излъчване. Тогава не включих кой е той всъщност.

Разговорът вървеше абсолютно неангажиращо и през цялото време се чудех защо Бацата ме повика и защо ме прави очевидец на тази среща между тях. Говорихме си, разбира се, и за убийството на Данчо Марков, но нищо по-специално от това, което вече бе излязло в пресата.

Вечеряхме и след около два часа Асенов се надигна да ставаме.

Тъкмо реших да се сбогувам и Бацата каза:

– Томова, идваш с нас на Шведския!

Бацата винаги ме изумяваше с неговите непридвидими ходове. Нямах и идея за какво ме беше повикал, а още по-малко подозирах за какво искаше да ме мъкне и мен на Шведския хотел. Оправдах се, че съм изморена, идвам от работа и не съм облечена подходящо, но той отсече:

– Аре стига глупости, Томова, идваш с нас.

Никога не можех да устоя на любопитството си и вечно жадното ми изворче, което винаги искаше да знае всичко кога, къде и как става. Малко след като тръгнахме колите спряха пред „Орби флаш“. „Ще слезем за малко“ – каза Бацата и влязохме в още не отворилата дискотека.

Заведението беше празно. Оставаше час докато заработи за посетители. Стояхме прави. Бацата посочи с жест към барплота на Стоил Славов и му прошепна нещо. След това извика един от мотаещите се сервитьори, които притеснено го гледаха в очите.

– Ето тук – Бацата посочи един периметър от барплота, където обичаше да сяда Данчо Марков с хората си – всяка вечер да има една купа с лед и бутилка уиски. И никой не да не сяда там. До 40-тия ден.

– Данчо пиеше бяло вино – обадих се аз пак като черна станция.

– И бутилка бяло вино да има – добави бързо Бацата. – Разбрахме ли се? – внимателно и малко иронично се обърна той към сервитьора и му подаде пачка с пари за поръчката.

Седяхме още минути прави, втренчени в празния барплот.

Беше тягостно, тъжно и отвратително самотно. Мълчахме. Какво мислеха Стоил и Бацата – не знам, но аз се бях съсредоточила в изумлението си как тези мъже бяха така наясно със смъртта и не им трепваше окото пред нея. Водила съм дълги разговори с момчета от улицата и винаги се стрясках от хладнокръвието, с което приемаха, че всеки момент могат да бъдат убити. В очите им никога не съзрях страх. Имаше някаква яснота с избора, който са направили и примирение, че това е част от играта.

– Айде … – наруши мълчанието Бацата и излязохме навън.

Блъсна ни шумотевицата на Варна, която натрапчиво ни плесна през лицата – животът продължаваше.

В бара на Шведския заварихме само мъже. Целия бар бе изпълнен не със случайни посетители, а момчета от бригадите на СИК. Музиката бе тиха, говореха си, нищо необичайно, освен че нямаше нито един редовен посетител.

Настаниха ме на масата на Бацата и Стоил. На същата маса седеше и Ицо Ламята. Който бе провъзгласен за заместник на Данчо Марков.

Това изобщо не стана като по филмите, нито някой взе микрофона за да оповести тържествено, че Ицо Ламята поема нещата след смъртта на Данчо Марков. Някак си това вече се знаеше.

Говорехме си общи приказки. И аз продължавах да се чудя защо Бацата ме бе довел тук. Никога нямаше да разбера странните му приумици. Очевидец или хроникьор ме правеше?

От тогава минаха години. Никога не попитах Бацата защо ме направи свидетел на тази знакова сбирка тогава.

Два часа по-късно реших да си тръгвам и Стоил любезно предложи, вместо да взимам такси, охраната му да ме откара до вкъщи. Пред дома ми, тогава живеех на седмия етаж, благодарих и понечих да вляза във входа. Момчетата мълчаливо и внимателно ме побутнаха и се качиха с мен в асансьора, който ни отведе до седмия етаж. Така разбираха сигурното изпращане.

С Данчо Марков си отиваше една епоха на улицата. Времената се променяха. Поколението мъжкари бяха на доизживяване. Романтиката, скрита зад честта и достойнството на гангстерския ореол все помощно бе прегазвана от новата вълна на гротескни момчетии, наричащи себе си мафиоти, и които приличаха повече на клоуни. Но до появата им имаше още доста време.“

С Ицо Ламята се сближихме много дълго време след епохата на СИК. Беше оцелял.

Той бе също нагледна илюстрация, нарисувана от Бог, как на някого му е дадено да изживее Тук Катарзиса.

При него Катарзиса го блъсва на една бензиностанция, направо „избождайки“ му очите.

– Бях в много труден период, много тежък. Пътувах от София до до Варна и спрях да заредя на една бензиностанция. И сега нямам никакво материално и логично обяснение за това, което се случи. Никога преди това не съм се заглеждал в книгите по въртележките, на които висяха някакви вестници и списания, но тогава като че ли нещо ме удари и накара да хвана точно една книга и да я купя. Тази книга обърна живота ми! – разказваше ми Ицо.

И започва жадно да чете, книга след книга… И започва не само да се пита, но и да прозира – какво направих с живота си, накъде съм тръгнал и накъде пагубно летя…

По-истински вярващ християнин от Ицо Ламята не съм срещала.

Точно, защото най-истинският вярващ е онзи, който е минал през Ада и е успял да съсече демоните си, откривайки Бог. Обичах да го слушам, когато се срещахме на по кафе, разменяхме книги, и говорехме за неща, които нямаха привидно нищо общо с Кочината, в която иначе се налагаше да живеем. Знаех на колко хора помага Ицо, не от него – той бе от онези вярващи, които никога не правеше достояние благодеянията, които даряваше.

Разказваше ми за Атон, където бе ходил няколко пъти, но не като турист, а като пиршество на душата му. И никога не криеше от мен – колко е трудно да се бориш ежедневно с дяволите – вътре, там, където шават. У него имаше едно особено смирение, докато аз продължавах да се паля, да се бунтувам и да подскачам:

– Всеки сам изживявам урока си. – благо ме фиксираха очите на Ицо Ламята – Около мен виждам купища хора, които са се вкопчили единствено в материалното, но това е техният избор, всеки прави избора си сам…

Когато след тежката Голгота с мама, след смъртта и, и всички тегоби, налазили ме в работата, драпах сама да се откопча от дълбокия кладенец, в който бях потънала, Ицо Ламята ме вдигаше, неподозирайки сам каква светла енергия ми влиза:

– Рано всяка сутрин тренирай покрай морето. Пътувай, майната му на всичко, иди някъде, където ти се иска, отпусни се и се наслаждавай на мига… – и ми подари една фланелка на клуба си по кикбокс, с нея да тренирам.

Вероятно усещаше объркаността ми, страха, вкопчеността в миналото, което трудно се погребваше. Той го знаеше хиляди пъти по – ясно от мен и деликатно ме провождаше по пътя на утехата.

Тези мъже бяха избранници Божии, за да ни покажат как е възможна трансформацията и как „добър“ и „лош“ нищо не означава, всички сме свързани и всички сме едно. Как без значение клеймото и стигмата, които са ти лепнали, можеш да стигнеш до Бог, да го послушаш, да потънеш в божествената му любов и да тръгнеш по неговите пътеки.

Ставах техен очевидец и непохватен хроникьор през годините, може би и заради това – и някой друг да повярва, че е възможно – ако от охлюва с онази тежка черупка излезе пеперуда, каква ще бъде тя.

Обичах тези момчета, защото бяха характери, които трябва да откъртваш малко по малко, за да изгрее отдолу чистотата на онова „мъж момче със сърце на дете“, което никога не умира.
Още през онези свирепи времена на 90 -те години… А! Казвам свирепи и откъде накъде? С какво по-малко свирепи бяха последващите времена на най-страшните истински бандити с бели якички, облечени във власт и минаващи за „добри“, „умни“, „изучени“, „борци срещу корупцията и престъпността“, а всъщност истински озъбени алчни престъпници?! Та, още през онези 90 -те години си имахме респекта. Никога нищо не исках от тях, и те от мен никога не искаха да спра да ги пиша. Единственото, което ги вбесяваше у журналистите бе, когато лъжат и се продават като пакетчета семки.

В „Бандитска Варна“ бях ви го разказала:

„….След като излезе на свобода Бацата ме потърси чрез верния му по онова време Антонио Тунджев. Асенов изобщо нямаше представа за всичките ми перипетии с окръжния прокурор Иван Тодоров, но очевидно беше чел вестника и знаеше какво съм писала.

На масата бяхме тогава аз, Бацата, Антонио и Иво Гела. Бацата се обърна към Антонио и Гела някак свенливо:

– Мисля, че трябва да помогнем на колежката… – и обръщайки се директно към мен от упор ме запита – Кажи какво искаш, как да ти помогна?

Погледнах го право в очите:

– Асенов, чуй ме сега. Нищо не искам и никога няма да взема пари от теб. Всичко това, което съм направила като журналист, щях да го направя за всеки, който е на твое място, защото беше несправедливо. Ще ти кажа нещо обаче – някой ден, ако не дай Боже, трябва да спасявам някого от тежка болест или трябват пари за операция, първият към който ще се обърна, ще бъдеш ти!

Усетих как Бацата вътрешно въздъхна облекчено. Никога повече не отворихме дума за това. Нито пък съм взела и стотинка от него.

През годините много от колегите ми не можеха да намерят отговора на въпроса защо точно аз съм намерила път към „мутрите“ и се разбирам с тях. Бяха убедени, че ми плащат на ред, пускаха като слух в обръщение безумни суми, които получавах, дори майка ми един ден се върна разплакана вкъщи и поиска от мен обяснение за думите на своя колежка, която я плеснала през лицето с твърдението, че дъщеря и взима пари от бандитите.

Само много близките ми приятели знаеха как живея и че имаше периоди в журналистиката, в които крадях стотинки от джобовете на баща ми за да си купя цигари. Лошите момчета презираха продажниците. Аз нямах нищо общо с това и за това ме уважаваха.“

Години по-късно, когато Иво Гела бе обявен за издирване за ОПГ и се криеше в чужбина, между хората му пробутаха зловредния слух, че Антонио станал „защитен свидетел“ срещу Гела.

Бруталната лъжа нямаше нищо общо с Антонио, други бяха „защитените“ мишоци и все от аверите на Гела. Антонио имаше друга работа.

Склонили глави един до друг, пред ухаещия чай, ние се готвехме за велики дела.

В името на Доброто.

Откъс от книгата на Веселина Томова „Този живот е за смелите“, която може да откриете в книжарниците

Коментари 6 за
“„ЛОШИТЕ“. ДА УСТОИШ НА ДЯВОЛСКОТО МЕНГЕМЕ ПО ПЪТЯ НА СВЕТЛИНАТА”

  1. Прочетох написаното. Това е поредното свидетелство за непонятната за нас, грешните хора, Божия любов и милост. Не съм аз човека, който дава оценки. Но смятам този човек за достоен, поради неговия истински катарзис пред Бога и хората. Исус каза, че идва не „праведници“, а грешници да призове към покаяние. Още, че от лекар имат нужда болни, а не „здрави“. Да, всички сме смъртни. От пръст взети и пак там се връщаме. Животът ни е зависим и невъзможен без Този, който сам е Живот, но и Истина. И отново както Христос казва, някои вече са преминали от смърт към живот. Как? Четете и препрочитайте горенаписаното в статията на Веси.

  2. ЛОШИТЕ МОМЧЕТА ОТИВАТ КЪДЕТО СИ ПОИСКАТ ,САМО НЕ ОТИВАТ ПО ЖЕЛАНИЕ НА ГАРА РАЗПРЕДЕЛИТЕЛНА – ГРОБИЩАТА.

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *