Регистрация
Публикувано на 27.05.2008 / 12:59

За българската журналистика – с отвращение и разбиране

 

 

Българската журналистика няма празник на 24 май. Тя няма принос към българския език и култура. Българският журналист не е интелигент.

Казвам тези крайни думи заради погнусата си от все по-уродливото лице на българската журналистика. Разбира се, има и сериозна, професионална и почтена журналистика и журналисти. Но това е само една симпатична бенчица върху разкривената мутра, която малцина забелязват и с която почти никой не се съобразява.
Преди 3 години в „Култура‛ се опитах да си отговоря кои са фундаменталните причини за това плачевно състояние на журналистическата публичност и журналистическия занаят. Сега бих добавил само едно оправдание в полза на българската журналистика – съвсем крайно, съвсем тривиално и от съвсем чист здрав разум: коя пък професия у нас може да се похвали с особено висок професионализъм и почтеност? И не са ли хората, потребяващи журналистическия продукт, също толкова непочтени, нетолерантни и некомпетентни в мненията и поведението си спрямо други занаяти, колкото са и самите журналисти? Как журналистите масово да сме други, когато масата е същата като нас?
Журналистиката ни е точно такава, каквото е и обществото ни. Повече или по-малко, но относително адекватна на всеобщата мърлящина, самодостатъчност, простащина и полуобразованост. 80 години явно не са достатъчни за едно общество, намиращо се в перманентно състояние на насилствена модернизация и обречено завинаги да си остане културна периферия, че да имаме журналистика, много по-различна от онази по времето на Димо Казасов. Затова оценките на Казасов са напълно валидни и днес и само ще се опитам да осъвременя списъка му „какви сме ние‛.
Ние сме не само грандомани, ние сме брутални ексхибиционисти. Ние сме толкова важни, че сме по-важни и от новината, която съобщаваме. Ние се пъчим със собствените си ликове по страниците на вестниците – как се ръкуваме с нашия президент или с някой авторитарен чужд вожд. Ние, които, слава богу, не сме дали нито една жертва, гордо се снимаме с бронежилетки на първа страница, когато тръгнем зад граница, или с драматичен фалцет изпълваме ефира, когато сме далечни очевидци на някоя не особено мирна демонстрация в съседна държава. Ние постоянно натякваме на публиката, че сме някъде – от Долно нанагорнище до Брюксел, без да й показваме много-много каква работа сме свършили там. По-важно е читателят да разбере, че вестникът може да командирова някого някъде, а зрителят – че телевизията има кола със сателитна чиния. И нищо, че световните агенции са предали далеч по-добре новината от пратеника на българския вестник и че е било далеч по-удачно мънкащият репортер от живото включване на приключилото преди цели 6 часа събитие да си е написал и изчел текста зад кадър.
Ние неуморно занимаваме публиката с рождените си дни, сватбите си и абитуриентствата на децата си. Ние гордо се пъчим с наградите, които сами си търгуваме по издателските съюзи. Ние сме първи на опашката за държавните коктейли, за държавните медали и за правителствените самолети, особено при посещения в по-екзотични държави, в които още не сме били. Ние сме истински щастливи, когато съберем президент, премиер и председател на парламента на рождения ден на медията си или на собствения си рожден ден. Ние пишем книги, за да увековечим своята мимолетна важност. Ние толкова се харесваме, че публиката ни е нужна само като жив декор, който да подхранва усещането ни, че сами се обладаваме.
Ние сме не само софисти, ние сме полигамни ментори. За нас изобщо не е проблем да защитаваме нещо, в което не вярваме, защото обикновено не вярваме в нищо. За нас изобщо не е проблем да размахваме пръст срещу нещо, което сами практикуваме, ако ще и това да е корупцията, срещу която можем да сме най-гръмогласни. Ние винаги сме истина от последна инстанция и можем да заемаме всякакви позиции, но те винаги са правилните. Ние сме най-смели, когато трябва да се разправим с падналия от власт, и сме най-мили с новия на власт. Ние сме най-силни, защото държим монопола на истинното говорене от името на хората. Ние сме доживотният рупор на колективното народняшко Ние, което инстинктивно браним да си остане в дивашкото непълнолетие, както сме го създали, защото иначе ще ни потърсят сметка за полигамията и ще ни лишат от менторството.
Ние сме не само подпалвачи, ние сме апокалиптични нероновци. Ние разпалваме страсти, защото светът иначе ни е минорно скучен. Ние изпадаме в ужас, ако новините ни останат без убийство, бедствие или кахърна човешка драма. Ние рисуваме апокалипсис при всеки удобен случай за генерализация. Ние неистово търсим титанични дилеми при всеки повод за сблъсък на идеи и мнения и не допускаме никакви отклонения от строгите „за‛ и „против‛ в истеричните дебати, които все по-често организираме. Ние единствени показваме пътя на катарзиса от трагедиите, които сами сме създали. Ние първи правораздаваме и пъхаме тичешком микрофони пред обвиняемите в съдебната палата с въпроси-присъди как можахте да направите това. Ние изправяме на позорния стълб всеки, който не е опасен за нас самите и може красиво да падне като статист в месомелачката на всекидневната трагедия, която произвеждаме, за да властваме над уплашеното народняшко Ние и да се чувстваме обществено значими.
Ние сме не само интриганти и клеветници, ние сме недосегаеми манипулатори. Ние не можем да се извиним за лъжа или груба неточност и не публикуваме опровержения, а главно уточнения, забутани в ъгъла на някоя по-задна страница. Ние изобщо не произвеждаме слухове, а само ги разпространяваме с невинните „говори се‛, „не потвърди, но и не отрече‛ и „източник, пожелал да остане анонимен‛, какъвто най-често изобщо няма. Ние дирижираме оставки и редим правителства и дори от никъде да няма потвърждение за нашите кадрови хипотези, продължаваме да ги лансираме като важна новина. Ако пък сме уцелили като шестица от тотото повечето имена, се изживяваме като най-информираната медия.
Ние гръмогласно можем да коментираме и анализираме каквото си поискаме от камбанарията на собствената си мисловна празнота. Ние смело правим предложения кое как да стане с компетентността на самоук майстор, успял криво-ляво да си оправи колата. Ние определяме като обществено значими всички теми, чрез които сами откриваме света – когато сме се сблъскали лично с някаква неуредица или сме видели гледка, твърде различна от тази, която е най-често пред очите ни – жълтите павета.
Ние творим и съчленяваме контекстите. Ние сме демиурзите на публичния свят, който подреждаме по свой образ и подобие, и най-вече по образа и подобието на издателския интерес. Ние приватизираме публичността, представяйки собствения си меркантилен или комплексарски интерес като всеобщ. Ние имаме професионални кодекси, за които пет пари не даваме. Ние имаме надзорни органи, професионални организации и издателски съюзи, от които сами се отвращаваме. Ние и сами от себе си се отвращаваме, но това не може да ни направи други.

 

Веселин Стойнев

в. „Култура"                                                                                                                

 

 

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *