Регистрация
Публикувано на 03.09.2018 / 9:33

ГРАНИЧНА ЗОНА

ГРАНИЦА ОГРАДАПребледнял, шофьорът на камиона приключи разговора и пусна апарата на GSM-а обратно в джоба на ризата си. Поглади мустака си и погледът му разсеяно се плъзна по насядалите върху тревата. Бяха осем души – шестима мъже и две жени – едната, от които бременна, и всичките го гледаха с някаква уморена надежда смесена с недоверие… Един от мъжете – водачът или говорителят им, го попита нещо на развален английски, но шофьорът дори не направи усилие да се опита да разбере думите му.

- Кво ми мучиш, бе, мангал? Не мога да се върна назад. Има блокада. Ченгета… Полиис… Андърстенд? Кво си ме зяпнал… Баси грозната мутра! Нали Европа искаш – на ти Европа! Митак, – извика на спътника си, който беше слязъл заедно с него и стоеше полуобърнат до канатата на камиона – Ела му обясни на тоя, че с нас, са до тук. Моят човек от жандармерията каза, че са блокирали пътя преди Свиленград и проверяват колите наред… Нали видя, два пъти вече ми звъни… Да дават единайсет хиляди и двеста евро за всичките, свалям им по сто на калпак, и да се спасяват.

Трима от насядалите също се изправиха и впиха очи в шофьора с неопределена и няма заплаха.

- Абе, Митак, кво прайш, бе, заспа ли там? Хайде, идвай превеждай, че виж ги кво ми наскачаха тия… Ааа, май, ще обърна другия край аз…

Мъжът до камиона се извърна, дръпна ципа на дънките си и отвърна ухилен.

- Сменям водата на рибката, бе, кво съм правел! Ооох… – Въздъхна облекчено и звучно пръдна. – Голям кеф! Толкоз го храня, и да не му чуя гласеца…

- Е, ти си, ебаси свинята… Висшист! Жени има, бе… Хайде, идвай по-бързо им превеждай на тия, че ми писна и от простотиите ти, и от всичко.

Мъжът, към когото се бяха обърнали с „Митак”, съобразил обстановката се приближи сериозен.

- We arrived, guys! There is a police blockade on the road and we have to divide. You have to pay seven thousand two hundred euros – a discount of eight hundred. Welcome to Europe. You are in Bulgaria… * – Водачът на групата преведе думите му на останалите, които наскачаха и разпалено заговориха един през друг на неразбираемия си език. Най-сетне, надвикал останалите, говорещият английски успя да каже нещо, което спътникът на шофьора да може да му преведе.

- Уговорката била да ги заведем в София. Не искат да остават тука. Оная бременната всеки момент щяла да роди. Не искат и да платят… Е, ама си знаех, че нещо ще се обърка на края!

Шофьорът повдигна ризата си и преднамерено бавно измъкна втъкнат в колана под нея пистолет. Зареди го, все така – подчертано небрежно, и освободи предпазителя му. Не вдигна ръка, но гласът му натежа и потъна във възцарилата се наоколо тишина.

- „Берета 92” с 15 патрона в пълнителя. Горе-долу, по два за всеки… Преведи им! Питай ги искат ли да умрат тука или ще си платят, както сме се уговорили.

Спътникът му, не по-малко шокиран от останалите, предаде думите на шофьора и когато водачът на мигрантите се обърна към другите и отвърна нещо, потвърди.

- Ще платят.

- Има си хас. – Изръмжа мустакатият.

Бременната изстена и мъжете извърнаха погледи на там. Другата жена се засуети около нея, а водачът на групата заговори припряно нещо на заваляния си английски.

- Казва, че тая ще ражда всеки момент и трябва да я заведем в болница.

- Изобщо не ми дреме, да ражда! – Раздразнено му отвърна мъжът с пистолета. – Тръгнала ми с надутия корем! Абе, я му казвай да дават мангизите, няма цял ден с тях да се разправям…

Спътникът му преведе и водачът се приближи до останалите от групата. Върна се злобно присвил очи, стиснал в ръка купчина смачкани банкноти и шофьорът, все още, с пистолет в ръка, проговори отново:

- Митак, преброй ги… И не стой близо до тоя, че му нямам вяра! Не го знам от Сирия ли е или от на майната си, все ми е тая, ама само му виж мутрата – жив столипиновски мангал…

Спътникът му преброи парите с професионална вещина и се насили да се усмихне.

- Точно са.

- Хайде, – отвърна шофьорът – тръгваме! – И двамата отстъпиха към кабината.

Няколко стотин метра по-нататък по пътя преминаха през някакво, запустяло село и мълчал до сега, спътникът му най-после проговори.

- Ванца, ама щеше ли да стреляш наистина… И от къде, мамка му, го измъкна тоя пистолет?

Шофьорът се ухили, без да откъсва поглед от пътя, бръкна под ризата си, извади оръжието и му го подаде.

- Газов, Митаче, „Бруни 92”, реплика на „Берета”… Ама им взех акъла, а?!

- Бе ти… – заекна спътникът му – правиш ли се на идиот или наистина си толкова тъп! Ами ако и те бяха извадили насреща ни оръжие…?! Не пищови, ножове да бяха извадили, вече щяхме да сме курбан! Тия бягат от война, бе, тъпанар… Не ти ли е ясно, че да ни отрежат главите, за тях е като „добър ден”. Не ги ли видя как гледат – през теб… И ме праща вече аз да му броя парите! Баси идиота!

- Митак, я по-кротко, да не вземеш да спукаш предното стъкло с глава… – Мустакатият изгледа седящия до себе си на криво. – Нали прибрахме мангите, кво майка си искаш още… Ае, стига си ревал!

- И през цяла Турция ли го носи в себе си, бе?! – Не млъкваше спътникът му извън себе си от яд. – Явно, Иване… Ама наистина си много тъп! Не се ли сети, че ако онези, турските полицаи, те сбарат с тоя пистолет… газов, мазов… Въобще нямаше да те бавят да им се обясняваш, а вече щеше да си компания на манафите в пандиза… Че и аз заедно с теб. Ааа… До тука бях! Това беше първото ми и последно пътуване с тебе…

Стигнаха до някакво разклонение с черен път и камионът зави по него. Двадесетина метра по навътре шофьорът намали и спря, пресегна се и затърси нещо в жабката.

- Кво става? – Попита спътникът му притеснен, едвам успяващ да прикрие страха си.

- Нищо, бе, Митак… – Усмихна му се мустакатият ехидно. – Ще лепна едно тиксо на дупката на брезента за всеки случай… И се моли до Ямбол да не ни спират, че една седмица има да пишем обяснения в полицията… – допълни. – Тъй каза джандара – като ги пуснем, утре сутринта да се обадя на 112 да им съобщя, че докато сме нощували, уж някой на бензиностанцията, е срязал брезента на камиона. Ченгетата щели да напишат един протокол, че няма нищо откраднато от палетите и толкоз…

Сетих се, щях да ти казвам, знаеш ли колко взе митничарчето да не проверява камиона? – Смени темата изведнъж. – Триста и петдесет евро суха пара! И после, в България нямало корупция! То държава няма… – Изпсува и слезе от кабината.

„Този е абсолютно ненормален! – Помисли си спътникът му потресен. – Най-добре, май, наистина да не го дразня докато се приберем в София. Трайчо да ти е името, Димитре…”

Потеглиха отново. Минаха през още гори и някакво село, на излизане, от което ги спряха. Пътя им препречваха две коли – бус и джип, около които стояха неколцина млади мъже в камуфлажни дрехи. Приличаха по-скоро на ловци… И действително, един от тях, с ловна пушка спусната през рамото му, пристъпи напред и вдигна ръка да спрат.

- Какво карате? – Попита, гледайки ги недружелюбно.

- Авточасти от Турция. – Отвърна шофьорът на камиона някак тихо. – Объркахме се из тия гори и чукари… Какво става, момчета?

Без да му отвърне, мъжът с пушката се извърна назад и нареди на някого от стоящите около колите:

- Дъвка, Петел, проверете в каросерията!

Двама души се отделиха и минаха зад камиона, от където един меланхоличен глас провлачи:

- Заключено е, братчед…

Мъжът с пушката кимна към шофьора и му нареди.

- Слез да отвориш!

Вместо него, към прозореца се наведе спътникът му.

- Нямаме право. Камионът е пломбиран и може да бъде отворен само в присъствието на полиция или митничар при освобождаване на стоката.

Спрелият ги се почеса озадачено по ухото, но лицето му се проясни изведнъж и каза с предишния си, заповеден глас:

- Я дайте да ви видя документите за стоката!

Шофьорът понечи да каже нещо, но срещнал тъпото упорство в раздалечените очи на въоръжения се пресегна към жабката и му подаде папката с книжата. – Тук са инвойсът, митническата декларация, товарителниците…

Мъжът ги пое отдолу, повъртя ги в ръцете си и видял крайната дестинация – София, ги загледа още по-недоверчиво.

- Чиче, и ти, другият, я ми кажете пак, като сте минали сутринта митница, кви още ги дирите тука?

- Нали ти казах вече, бе, обърках пътя. – Отвърна раздразнено шофьорът. – За първи път минавам през Капитан Андреево и джипиесът ме заби насам. После видяхме по картата, че сме се отклонили, но вече бях навъртял километри и продължихме към Елхово… Вие да не сте от гранична полиция, момчета? – Не се въздържа и попита, уж, невинно.

 - Българи сме, не сме от полицията… Граждански патрул. Следим за нелегални емигранти… И трафиканти…

- Тъй кажи, бе, френд! – Спътникът на шофьора, най-после отдъхнал си, се оживи. – Тъкмо за това приказвахме с колегата. Преди това… предното село, как се казваше… край пътя, видяхме пет-шест души мъже и две жени. Сто процента бяха емигранти!

- Къде? – Бързо попита мъжът с пушката. – Преди Варник, ли?

- Да, точно там! Преди това село, Варник. Петстотин-шестстотин метра по напоред. Седяха край пътя…

- Преди колко време?

- А… Хич да не е, има половин час… Че ако не и повече… – Намеси се в разговора и шофьорът.

Мъжът с пушката му върна документите, обърна се към останалите около колите и нареди.

- Хайде! Видели са емигранти преди Варник… Дъвка, Петел! – Извика на мъжете зад камиона. – Тръгваме!

Всички се оживиха изведнъж, наскачаха в колите и отпрашиха в посоката, от която бе дошъл камионът.

- Кви бяха тези, бе, Митак? – Шофьорът объркан погледна спътника си.

- Ентусиасти, кви, не ги ли скива?! Пикльовци, тръгнали да се изживяват на тексаски рейнджъри… Ловци на емигранти! Боже, като прибра грешните, що не прибра смешните… Тя цялата държава е в далаверата, като почнеш – министър-председател, митничари, жандармерия, полиция… и свършиш с нас… Тия смешници тръгнали да ѝ пазят суверенитета! Ентусиасти… – Повтори.

* * *

Зейна вървеше последна. Бягаше от един свят, в който синове и мъже убиваха други синове, бащите, жените и децата им… И на свой ред биваха убивани… Един свят на мъртъвци – майка ѝ, сестрите ѝ, децата им и съпругът ѝ. Всички бяха мъртви… Освен нея и това дете, което носеше в утробата си.

Не познаваше никого от мъжете пред себе си, нито жената с тях. Знаеше само, че са мюсюлмани и че и те, като нея, бягат от смъртта. За пръв път ги бе срещнала в Истанбул – градът на Босфора, само ден преди да тръгнат натоварени на камиона, който да ги отведе в онзи чужд и далечен свят – Европа. Свят на християни, като нея, свят, в който нямаше война… Това ли беше той? Мъже с оръжие, които ги свалиха от камиона, за да им приберат парите и ги оставят тук, в тази гора, без да знаят къде са и на къде трябва да вървят… За тук ли беше тръгнала…?

Щеше да роди, усещаше го с всяка клетка на изнуреното си тяло, с най-древния от всичките инстинкти – на майката… И се страхуваше… От болката, от неизвестността, от това да е сама… Не и сега!

Стискаше зъби и вървеше след останалите… Контракциите ѝ, започнали още в камиона, бяха станали по чести и продължителни. Усети под роклята си топла влага, която се стече по бедрата ѝ и помисли, че се е изпуснала… Заля я срам, когато един нов, по-дълъг и силен спазъм я накара да се присвие на две от болка. Извика. Мъжете спряха и Айша, другата жена, се върна назад, клекна пред нея и повдигна роклята ѝ. Като в просъница чу, че ѝ казва, че ражда. Един от мъжете също се доближи, прихвана я през мишниците и Зейна се облегна на ръцете му. Срамът, стопил се в спазмите на болките, бе отстъпил място на първобитния ѝ страх. Чуваше Айша, която ѝ казваше, че трябва да напъва, но и без нея, се присвиваше в неистовия стремеж да се отърве от това дете, което разкъсваше плътта ѝ. „Не се предавай, нямаш право… Сега! Напъвай! Браво, момиче! Още малко…” – Шепнеше жената пред нея, а ръцете ѝ между краката на Зейна, теглеха нещо твърде голямо, за да бъде измъкнато от там.

Докарана до полуда от болката, минутите ѝ се сториха часове, когато един нереално земен звук, прозвучал като тихо „пльок”, я върна в настоящето и облекчено проумя, че всичко, някак си, е свършило. Отпусна се в ръцете на мъжа, който несръчно я положи да легне върху тревата и сякаш в полусън чу, че някъде изплака бебе… може би, нейното… и думите на жената, че е момче и че някъде пред тях имало къщи, където щяла да го отнесе…

Навярно бе припаднала или заспала, когато я събуди тъп удар в ребрата. Отвори очи и видя над себе си силует на мъж във военни дрехи.

- Братчед, тук има още някаква, цялата опикана и осрана… Мръсна сган! Кой знае от какво е болна…

- Качвай я в буса! – Му отвърна друг мъжки глас някъде в страни от нея. – И я прослушай за мангизи! Колко изкарахме до тука?

- Не съм ги смятал… Осем-девет бона…

- По две – шестнайсет-осемнайсет хилядарки в лева… Ще имаш и за автомивка… Петел, стига се прави на идиот! Виж колко манги има, бутай я в буса и тръгваме!

- Как да я пипам таз вмирисаната, бе… Ебаси мършата!

Мъжът я срита отново, като ѝ каза нещо и посочи буса, от който я гледаше страхът в очите на седмината ѝ досегашни спътници. Джамал – онзи от тях, който говореше английски, беше неузнаваем – със счупен нос, разкървавени устни и отекло, започващо да посинява, полузатворено око. Зейна се опита да се изправи, но не успя и се повлече на ръце и колене нататък.

- Абе, Петел, утре стана, бе, скивай колко е часът! Кво я бавиш още тая?! До Харманли са 50 и кусур километра по тези дупки… Няма да я чакам да ми се влачи цяла нощ…

- Скивай я, бе, братчед… Как да я пипна?! Омазана цялата в лайна… Мърдай, ма, мършо гадна! – Мъжът се наведе, сграбчи жената за яката и я повлече към буса.

- Дай му пари! – Подвикна ѝ някой на родния ѝ език и не на себе си от изтощение и страх, Зейна измъкна от пазвата си портмонето си и го подаде на мъжа над нея. Той я пусна, грабна го от ръката ѝ и преброи парите.

- Охо, братчед… Хиляди и триста евро…

- А? Скива, ли?! – Отвърна му другият. – Посрана, не посрана – хиляда и триста евро! Е, за туй казват, че парите не миришат…

Зейна чу, че няколко мъже се изхилиха, но не се обърна. С мъка се изправи до прага на буса, когато този, който беше взел парите ѝ, изви ръцете ѝ назад и стегнато ги върза с нещо, което се впи в плътта ѝ.

- А така, Петел… Нищо че не ядели свинско, сложи ѝ свинската опашка за всеки случай…

Мъжете отново се изхилиха, а онзи отзад я бутна в буса и хлопна вратата зад гърба ѝ.

- Оги, ела да караш джипа! Отивайте в Тополовград и ни чакайте на бензиностанцията на Баена… Аз се качвам с Петела да ги заведем тези в Харманли. Ще ви се обадя, като тръгнем от там. Петел, приготви ми двеста евро за ченгето и дай останалите на Огнян! – Мъжете се разделиха и бусът потегли пръв.

Когато най-после излязоха на пътя Свиленград-Харманли, мъжът до шофьора разглоби пушката и я прибра в калъфа. Извади GSM и набра някакъв номер.

- Опи, мой! Имам пратка… Направо в управлението ли да я доставя? А… Добре! Обади се да не ни спират. Бус, фолксваген транспортер, сив металик, ямболска регистрация. Когато стигнем ще ти звънна да излезеш… Осем. А, не знам, ти му мисли! Добре… Чао, за сега… – затвори телефона и се обърна ухилен към мъжа до себе си. – Нямали места в ареста, Петел, представяш ли си? Килиите в полицията били пълни…

- Що не ги карат направо в лагера?

- Де да ги знам, бе, ченгета! Сигурно ги разследват преди това…

- Разследват… Баба си! Не ги ли скиваш тия, дето ги ловим – всичките са без документи… Кво майната си им разследват?!

- Не го мисли, Петел! – Отвърна му мъжът, все така ухилен. – Ченгето си прибира двеста евро да не ни разпитва много-много и пайдос, кой от къдет’ е! Ний доволни, и той доволен… Оня си пише актив, че е заловил нелегални емигранти и лапа двеста евро, а ние десет хилядарки… А? Добре ли е? Всичко е точно, не го мисли… – повтори.

 * * *

Наблъскани един върху друг, навързани като животни в тъмното, Зейна усети, че въздухът не ѝ достига. Опита се да извика или каже нещо, но само изстена, преди отново да припадне.

- Айша, къде остави бебето? – Гласът на Джамал прозвуча болезнено глухо в мрака.

- Дадох го на някаква стара жена в първата къща, в която влязох в селото…

- Разбра ли как се казват селото и жената?

- Не, Джамал. Върнах се, както ми нареди, да ви кажа, че няма войници и полиция, когато се появиха тези с пушките… Какви са те, Джамал?

- Не знам, не говореха английски… Но и на турски не говореха…

- Защо ни удряха и вързаха?

- Не знам.

- Взеха ни всичките пари… Разбойници ли са, Джамал? Какво ще правим? Къде ни водят…?

- Не знам, Айша, не питай повече, не знам! – Мъжът млъкна, но след малко на свой ред попита. – Айша, тази жена, на която даде детето, християнка ли беше?

- Да, Джамал… Прекръсти се, когато ѝ го дадох.

- Значи наистина сме в Европа… Аллаху акбар!**

- Аллаху акбар! – Повториха нестройно няколко гласа в тъмното.

- Зейна… Ей, Зейна! – Никой не му отвърна. – Вече си сред свои, сред християни… Нали това искаше?! Животът ти и този на детето са вече в ръцете на твоя бог, Исса… – Горчивият глас на мъжа отекна глухо в тъмното ламаринено купе на буса, но не получи отговор. – Смърт на неверниците! – Каза тихо и екзалтирано. – Върху гробовете им ще изградим Ад-Даула ал-Ислямийя***, нашият свещен халифат! Аллаху акбар!

- Аллаху акбар! – Отвърнаха му останалите мъже, като един.

_____________________________________________________________________________

* Пристигнахме, момчета! На пътя има блокада на полицията и трябва да се разделим. Трябва да платите седем хиляди и двеста евро – отстъпка осемстотин. Добре дошли в Европа. Вие сте в България …

** „Аллах е по-велик от всеки друг“ В исторически аспект изразът е използван от мюсюлманите като боен вик по време на война. Приписва се на пророка Мохамед, който го използва, когато с войните си напада евреите от Кайбар. В съвремието изразът се свързва, най-често, с фундаменталния ислям, джихадистите на ИДИЛ (Ислямска държава), като призив за война, извършване на атентати и убийства на „неверници”.

*** Ад-Даула ал-Ислямийя – Буквално: Ислямска държава (ДАЕШ или ИДИЛ)

МАРИН УРУМОВМарин Урумов

Коментари 5 за
“ГРАНИЧНА ЗОНА”

  1. ВСИЧКО ТОВА Е САМАТА ИСТИНА! ИМА И ОЩЕ ПО СТРАШНИ И СРАМНИ НЕЩА. …….МИТНИЦА И ТРАГИЧНА ПОЛИЦИЯ СА В ПЪЛНА СИМБИОЗА НА ДЕГРАДАЦИЯ!……….МОРАЛ И ЧЕСТ ОТДАВНА СА ХВЪРЛЕНИ НА БОКЛУКА……..ЕДИНСТВЕНО КОЕТО ГИ ИНТЕРЕСУВА Е ПАРАТА-ОТ ДОЛУ ДО ГОРНИТЕ ЕТАЖИ…………ПАГОНИ ЕМБЛЕМИ ФУРАЖКИ ПИСТОЛЕТИ СА САМО ЗА КОМОФЛАЖ.““’………ГРАНИЦАТА Е ВРАТА В ПОЛЕТО–––ПО ЕВРОПЕЙСКИ КРИТЕРИИ………ЕВРОПА МНОГО ДОБРЕ ЗНАЕ ЗА КОРУПЦИЯТА НА ГРАНИЦАТА ,НО СИ ЗАТВАРЯ ОЧИТЕ, ПОНЕЖЕ ТОЧНО ТАКЪВ РЕЗУЛТАТ И ТРЯБВА.

  2. Нищо не каза за трагична полиция. На процент ли си или само ти свеждат.

  3. ненужната война на религиите, в която ни вкараха хамериканците и по-точно англо -саксонската алчна прослойка!

  4. Ако Меркел и останалите еврочиновници от Брюксел не изпълняваха стриктно пъкленият план на Сорос за ислямизация на Европа това нямаше да се случи.Още при първите напъни за нахлуване в ЕС трябваше да се блокират външните граници по море и суша.Да се направят пунктове за преминаване с експерти по тероризъм преводачи и психолози.Да се пропускат само семейства с деца и наистина бягащи от военни конфликти.Но какво стана.Стотици хиляди млади афганистанци 20 30 годишни добре облечени с по едно шише вода и смартфон пристигат в Европа.От северна Африка стотици хиляди африканци превозвани от НПО стоварвани по бреговете на Италия и Испания.90%млади мъже.Араби терористи,криминално проявени заляха европейските улици и колят и изнасилват.Медиите мълчат.Полицията не смее да направи нищо.Когато в лагерите в Македония жени и деца умираха в калта млади арабчета и негърчета налитаха на жени в Германия.Това е.Освен това корумпирани полицаи и политици участват в нелегалният трафик на емигранти.Много хора се нагушиха покрай тази ситуация. Така че в този случай е виновно международното положение.

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *

Можете да използвате тези HTML тагове и атрибути: <a href="" title=""> <abbr title=""> <acronym title=""> <b> <blockquote cite=""> <cite> <code> <del datetime=""> <em> <i> <q cite=""> <strike> <strong>