Публикувано на 25.08.2019 / 19:11

ВСЯКО ЛАЙНО СЪС СЪРЦЕ НА МИШКА МОШЕШЕ ДА СТАНЕ „БОС“ С ПРОТЕКЦИЯТА НА БОПАДЖИИТЕ. КОЙ ЩЕШЕ ДА СИ СЛОЖИ ГЛАВАТА В ТОРБАТА ДА БЪДЕ АГЕНТ НА ЧЕНГЕ, КОЕТО ЩЕ ГО ЕЛИМИНИРА, СКЛЮЧИЛО ДОГОВОР С ПОРЕДНИЯ УЛИЧЕН БОС СРЕЩУ ТЛЪСТА ПАЧКА

ВЕСЕЛИНА ТОМОВА ТОЗИ ЖИВОТ Е ЗА СМЕЛИТЕ…Близнака всъщност крепеше с плюнка и делото срещу Антон Петров – Хамстера с безумни показания, в стил ранен Хичкок, в които бе включил и лицето „Пенчо“…

Този път не взривиха Пенчо, но пък беше на косъм да го арестуват, заради иизмишльотините на бопаджиите, подписани от Близнака. И понеже и това не стана, Пенчо отново бе вкаран в приключение от интригантската библиотека на Цветанов, Флоров и компания. Пътувайки за столицата по работа, Пенчо е спрян от полицаи за рутинна проверка. Пускат го, но на метри напред по пътя вече следват солидни полицейски заграждения и пак го спират. Поканен е да ги следва до СДВР в столицата. Полицейската кола кара бясно отпред и го предизвикват с евтини номера, но и те не минават.

В дирекцията започва уж рутинна проверка дали автомобила, който кара Пенчо, е краден. Колата, разбира се не е крадена, но от това абсолютно никой не се интересува. Пенчо е с двама свои приятели, които са оставени в една стая, докато той е поканен в друга стая, за да си поговори с някои „колеги“.

„Колегите“ се оказват ченгета, които очевидно са спретнали цялото това упражнение, за да видят очите на Пенчо в столичната дирекция. Дават му да се разбере, че колата изобщо не ги интересува, но пък … щял да остане без нея, ако не бил разумен. Те имали приятели на много високи постове, които можели да му помогнат с всичко, както и в бизнеса, но от него се иска малко помощ – да даде показания срещу Антон Петров – Хамстера…

Пак не го бяха изчислили правилно.

– Нещо не сте ме разбрали. Ако искате, дръжте колата тук и си я вземете. Оставям ви я – присмехулно отвръща Пенчо със самочувствие все едно има три гаража пълни с лимузини и се чуди коя да избере за следващия тур за овации пред родната полиция.

Автомобилът и до днес е в Дирекцията на полицията. И не му го връщаха, удължавайки непрекъснато процедурните милиционерски хватки.

Всички тези събития оставаха далеч от камерите на медиите. По телевизиите дефилираха вътрешният министър Цветан Цветанов и шефът на ГДБОП Станимир Флоров и засипваха публиката с „разкрити“ бандити, „килъри“, „сутеньори“ с „безспорни доказателства“. По-късно в съдебните зали интересът на журналята, както ги наричаше Бойко Борисов, стигаше до десетата минута, след която се изнизваха, за да пропуснат истината за това как се натъкмяват „безспорните доказателства“, които се ограничаваха единствено в показанията на такива „кредитирани с доверие“ защитени свидетели като Светлин Иванов – Близнака.

Месомелачката бе кървава.

Можеха да те направят на кайма, ако пожелаеха. Можеха да те сврат в ъгъла без да успееш да гъкнеш. Съсипваха ти бизнеса, пресичаха всичките ти пътеки, разсипваха семейството ти, докато не те превърнат в малеби, за да им свършиш „услугата“ – да скалъпиш делото, с което трябваше да си разчистят сметките с неудобните за властта и далаверата им. Не всички можеха да издържат подобен натиск. А и повечето, които бяха ползвани от ГДБОП за „безспорни“ свидетели, бяха зависими, криминални типчета, на които се обещаваше я по-лека присъда, я чадър над нарко-трафика, или бизнеса с курви, я някоя и друга кинта, която обаче деляха със същите антимафиоти.

Времената на „босовете“ – големите мъже, които бяха избити в голямата си част при управлението на Бойко Борисов като главен секретар на МВР, необратимо бяха отминали. Днес всяко лайно със сърце на мишка можеше да се провъзгласи за „бос“, просто и само защото имаше протекцията на бопаджиите и ги ползваше като своя „наказателна бригада“. Ченгетата го вписваха в графата „информатор“, бранеха го, пазеха мръсния му бизнес, деляха черни пари с него, и когато се появеше по-висока оферта от някой друг посерко, решил и той да стане „бос“, първият беше елиминиран. С основното и главно съдействие на същите бопаджии.

„Спецовете“ не си мърсяха директно ръцете.

За тези поръчки, като сложения взрив в колата на Пенчо, се ползваха техни подопечни криминали, които им бяха под отчет. Подсказваше им се къде да действат, насъскваха ги с пласирано внушение, че никога няма да бъдат разкрити, и така самите ченгета разчистваха територии, или постигаха пъклените си цели да подчинят някой, който им трябваше, за да им съшие с бели конци „разследването“ срешу подбрана от тях поръчково мишена.

Кръговете, които се биеха и в ДАНС, и които не водеха принципна битка за това как да бъде защитена националната сигурност на България, а кой да контролира властта и парите, живееха с табелки на челата: „Всичко е позволено!“.

Познавах момчета, които бяха агенти, и които бяха хвърлени на кучетата точно от „своите“ водещи офицери. Някои от тях бяха успели да избягат от България омерзени, че са повярвали в заблудата. Имаше и такива, които се бяха преселили Отвъд с решаващата помощ на антимафиоти. Ченгетата са царе на мръснишката интрига, с която могат да те направят курбан, единствено ползвайки някое нашмъркано „тяхно момче“, за да те изчисти от терена. Защото вече нямат файда от тебе.

Това бе зловещата истина за службите у нас. Хващаха „килъри“ – 1,2,3 и 1015, но поръчителите – никога. Защото нямаше как да хванат себе си.

Чрез контролирани крими-репортерчета можеха да те изкарат не „агент на ДАНС“ и „агент Лъки“, а терорист № 1 – от образа, на който, вглеждайки се в огледалото, сам да си строшиш мутрата.

Ако обаче имаш характер, той е за цял живот.

Пенчо беше от оная порода мъже, които обезвреждаше мините по пътя си, превръщайки ги в сила и опит.

С Пенчо никога не сме си говорили, изтъпанени под герба на Република България, както разказваше Велин Хаджолов за срещата си с Алексей Петров, който му обяснил защо решил да помогне на Петко Сертов за връщането на държавността, с думите: „Струва ми се, че си заслужава. Някои трябва да го направят… Някои като нас, колега…“

Такива като нас действаха, не си падаха по рецитациите. Най-зловещото обаче бе, че първо трябваше да се пазим точно от онези, които се кълняха в герба на държавата, защото те бяха най-нечистоплътните бандити. Дали Пенчо е бил агент, или не, дали който и да е на негово място е рискувал комфорта и уюта си в името на справедливостта, честта и приятелството, даже не беше толкова важно. Мерзкото бе само едно – че нямаше кой да повярва в тези пробити служби, които сами вършеха престъпления и бомбеха, само за да постигнат личните си користни цели.

Пред медиите един куп спецченгета ревяха, че с годините политиците са разбили службите в най-съкровената им част – агентурната мрежа. Кой щеше днес да стане агент на тези посерковци? Кой щеше да повярва в професионализма им, само като види треперещите им пръсти и очите им, които се въртяха като пумпали в орбитите? Кой щеше да ги вземе на респект, като усети само от първите им думи, че единственото, което ги интересува е да си вземат купчинката със заплатки при пенсионирането и после да се набутат като шефове на „сигурност“ в някоя банка? Кой щеше да си сложи главата в торбата да бъде агент на ченге, което ще го елиминира тогава, когато е сключило договор с поредния бос на улицата, за да му разчисти територията от „лошите“ очевидци срещу тлъста пачка?

–Някога като стана шеф на ДАНС ще те взема за първи съветник. – издишвах дима от цигарата си в лицето на Пенчо. – Ще дам пресконференция, в която ще изляза с три приоритета. Срок – шест месеца. Първите три месеца – ще разчистя катуна и ако ще да ме съдят педалите в Страсбург. Вторите три месеца – ти знаеш: „удри и атака“. Ако някой мишок министър-председател или управник ме спре, излизам пред медиите и казвам кой, защо и как ми е ударил прът в колелото, и кой откъде е. Навит ли си?

– Тебе никой няма да те направи шеф на ДАНС, ама е готино да си го представим… – смееше се насреща ми Пенчо, отпивайки безалкохолния странен коктейл от лимонада и диня.

– Тогава, брате, да го духат! Знаеш ли какво е казал Чехов? – подсмихнах се лукаво.

– Че у човека всичко трябва да е красиво?

– Не, Слънце, казал е нещо умопомрачаващо, което в ДАНС трябва да си го сложат на портата, изковано със златни букви. То се отнася за тях: „Не съществуват добри и лоши. Не съществуват мили, прекрасни и зли. Има само два типа хора, не повече: твой човек и човек, който не е твой“.

Избухнахме в смях.

– Само не знам как ще те понесат костюмарите с тия татуировки, като вземем властта… – обходих с поглед татусите по бицепсите му.

–Ти я докарай до там, ще ходя с ризи с дълги ръкави… – сложи ръка върху рамото ми Пенчо.

–Важното е да сме здрави и да сме заедно, колега… – стиснах пръстите му.

Той беше моят човек.

–-

… Никой не ми се обади за смъртта на Пенчо.

А той, милото ми момче, понеже никой не посмя да го направи, така отвързваше възелчетата на енергията, че скалпелно точно ме изчака, на секундата ме изчака – да взема парите, и вече в автомобила на А. на минутки пред банката, където ме остави, за да преведа парите, на дисплея на мобилния ми телефон се изписа: „Коко Начев“. Точно той. Най-близкият до Пенчо.

Коко никога не ми знънеше случайно.

– К’во става с Пенчо, бе, Веси? – без „здрасти“ сурово режеше  гласът на Коко.

– К’во да става с Пенчо? Нищо. Вчера се чухме… – инстинктивно ми настръхнала бодлите.

– Катастрофирал е и е загинал на място – безпощаден бе Коко.

Защото беше мъжкар и говореше с мъжко момиче.

Бааавно изпууусках телефона в скута си. И от този миг някой ми натисна копчето за автоматично управление. Мен ме нямаше. Бях се стопила. Как съм изглеждала – не знам, когато А. загрижено ме попита: „Нещо лошо ли се е случило?“.

– Мой приятел е загинал в катастрофа. – ледено отчетливо отговорих.

Нататък нищо не вършех аз. Някой друг ме движеше. Влязох в банката, попълвах някакви бланки и бърках, смачквах листчетата и почвах отначало, бааааавно, на каданс се нижеха цифричките, бааааавно вадех парите от чантата си, и точно когато бяха приети, звънна Азис-а, приятел на Пенчо, и плачейки ми надипляше черната вест в нескопосани думички.

Нямах силички дори да му кажа, че вече знам и ледено, безстрастно само питах като латерна „къде“, „кога“, „как“…

Вървях, вървях, вървях пеша, не чувах, не виждах, изкачих етажите до мама, застанах пред леглото и, и ледено и съобщих: „Пенчо умря. В катастрофа“.

Мама извика, разплака се, тя го обичаше много, а аз стърчах права, като дърво стърчах, отвратително здраво дърво, стърчах и не можех дори да се скърша, дори да се срутя, дори да се строполя…

Ампутирали бяха сърчицето ми.

И дори не кървях…

Смъртта ме загърляше толкова ласкаво, че се бях сгушила в гънките и, в мириса и – всичко наоколо миришеше на смърт! – и не знаех, не знаех, не знаех какво да правя със себе си, никак не знаех как да вляза отново в себе си, майка му да ебааааа…

Ледена, отстранена, друга, седнах пред компютъра и написах няколко реда в сайта, че Пенчо е загинал. Минути по-късно първият коментар със съболезнования дойде от Христо Данов. Взирах се в думичките на Христо – бяха много добри приятели с Пенчо, докато не се смразихме покрай Весо Данов – и исках да погаля рамото на Христо, защото знаех, че дълбоко в себе си те се обичаха с Пенчо, и Пенчо приживе бе имал времето да му каже всичко, цялата истина и колко му тежи, че несправедливо си объркаха посоките. В същото време в сайта на Весо Данов анонимен коментар под новината за смъртта на Пенчо, подчертано неизтрит, гласеше: „Томова сега няма вече кой да я ебе“.

Празните ми очи се взираха в написаното. Не бях аз. Ако бях аз, знаете какво щях да направя. Но не бях аз. А колкото и да плюеше небивалици за нас Весо Данов, аз винаги бях благодарна, че той бе божият посредник, чрез който пътищата ни с Пенчо се кръстосаха и се сляха в едно. Простила бях отдавна детинското ежене на Весо. И знаех, че и Пенчо му бе простил.

Дни наред не можех да плача.

Пърполех всяка сутрин до гроба му. Прикляквах, запалвах му цигара, забивах я в пръстта, и му говорех, говорех, говорех… Нищо не исках, само мъничък знак.

Гробът мълчеше.

Понякога вдигах поглед нагоре и съзирах една катеричка, която волно препускаше от клон на клон, пресечена от слънчев лъч върху черното гробище.

На втория ден го сънувах. Яви ми се, облечен в черно до отворената врата на черното си Ауди. Само ме гледаше. Ни думичка.

Дни по-късно, докато се реех из Морската градина, камъните на мъката се отприщиха и заподскачаха надолу, надолу, докато ме изкъртят цялата. И завих като вълчица. Плачех! Можех да плача. Но плачът ми бе гръмоловен рев.

Вкопчвах се във всичко.

Дори и в надписа върху блузата на сина му Крис, на която пишеше с огромни букви: „I’m sorry“., когато със Сияна седяхме на „нашата“ маса с Пенчо в „Мартини“.

Събирах сутрин белите перца, като че оставени нарочно, точно пред моята врата. Умилено сълзях при разказа на отеца от църквата в Оброчище, един кристално чист отец, който обичаше също толкова кристално чисто Пенчо – как в навечерието на 20-ия ден видял кандилото, което гореше в негова памет, как само се запалило…

Събирах божествените знаци от непристорените думи на сина на Пенчо – 7-годишният Крис, който умишлено Сияна не бе довела на погребението на баща му, и който всъщност тогава изобщо още не знаеше, че татко му е мъртъв и нямаше представа в колко часа ще го погребват, а – в точно същия час, Крис, който никога не е заспивал в ранния следобед, просто заспал и сънувал: „Сънувах татко, дойде при мен на леглото, гушна ме, каза, че ме обича, целуна ме и каза: „И, аре, чао!“

Какво значи да прежалиш някого?

Пенчо бе не само моята сродна душа, беше онази моя половинка, която не пусках. Стисках я здраво, той винаги и навсякъде беше с мен – до болезненост, която ме раздираше…

….Понякога усещах натрапчиво присъствието му отзад, зад дясното си рамо. Надничаше какво пиша.

Някога по момчешки ми разправяше как си мечтае, когато стъпи на краката си, да ми направи голям офис – редакция „и ти само да командваш“ – се смееше.

Траках върху клавишите и сълзите ми капеха върху тях.

Как се става след такъв смъртоносен куршум?

Как се продължава, след като се огледаш и виждаш, че вече си сам, без братът си по оръжие?

Как се размърдваш от сгърчената пихтия, в която си се превърнал?

Станах.

Защото той ме вдигна.

„Няма да се предаваш, миличка, няма да се предаваш!“ – чувах предразгавелия му шепот – „Те заслужават да им ебеш майката!“…

Веселина Томова

Откъс от новата и книга „Този живот е за смелите“, която вече може да намерите по книжарниците

Коментари 8 за
“ВСЯКО ЛАЙНО СЪС СЪРЦЕ НА МИШКА МОШЕШЕ ДА СТАНЕ „БОС“ С ПРОТЕКЦИЯТА НА БОПАДЖИИТЕ. КОЙ ЩЕШЕ ДА СИ СЛОЖИ ГЛАВАТА В ТОРБАТА ДА БЪДЕ АГЕНТ НА ЧЕНГЕ, КОЕТО ЩЕ ГО ЕЛИМИНИРА, СКЛЮЧИЛО ДОГОВОР С ПОРЕДНИЯ УЛИЧЕН БОС СРЕЩУ ТЛЪСТА ПАЧКА”

  1. Книгата е добре написана.
    Много ме вълнува съдбата на Началника на старозагоския затвор.Министър Д.Кирилов са да не вземе да сбърка и да изрита вечната амбър (Карушков), че току виж някоя съсловна организация или клуб по интереси или чувства да му се разсърдят.

    1. ..,,vsjako layno sas sarce na mishka…,,/Vesse,,,just in a target!,..po tezi,,kriterii,,v nachaloto na 90/te g.,,DS,,Monterey,,i TC S,,BOP,,izbiraha,,dneshnata prestapna govorment/oligarhija,,…

  2. Веси, в Хеликон Разград книигята я няма, днес 26.08 не знаят кога ще я получат.

  3. Това лято мернах, т.нар. Весо до Ной – грохнал старец….. А как се виждаше безсмъртен и богоравен… Сетих, се за приказката за стоенето на брега на реката достатъчно дълго време….

    1. Браво се вика на мъжко магаре, а тази е магарица между ритниците на „атовете“ на червената мафия, каква е разликата между ченгетата и престъпниците – единствено, че са от различни страни на барикадата пазеща и хранеща политическата мафия.

  4. ,,Detska gradina,,/policai,,Detska gradina,,/banditcheta…drugo si e 90/te godini,kjogato TC S,,BOP,,I SIC,bjaha,,edno CJALO!…Kakvi ti,,hapcheta,,i,,dozichki,,..,,PETROLNA REKA,,TECHESHE KAM ,,BIVSHA,,JUGOSLAVIJA…

Вашият отговор на МиПр Отказ

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *