Регистрация
Публикувано на 24.06.2008 / 12:14

Адвокат Добрин Додев: Проверяват издателите на Жоро Стоев за убийството му

 

 

Миналата седмица един жълт вестник излезе на първа страница с версията „Адвокатът на Георги Стоев довел убийците му?”. В подзаглавието изданието съобщава, че „полицията разследва най-близкия приятел на писателя Добрин Додев за атентата. Той отказва да се яви на детектор на лъжата.” Тази публикация стана повод да се срещна с Додев и чуя неговата версия за „шокиращия обрат в разследването”. Особено след като научих лично от набедения за съучастник в убийството, че от въпросното издание не само не са го потърсили за коментар, но и не искат да му дадат право на отговор. Предлагам на читателите на „Блиц” част от диалога ми с Добрин Добрев. /Б.р. – пълният текст ще влезе в бъдещата книга-разследване на Румен Леонидов „Убийците на Георги Стоев”./
- Смяташ ли, че някой от полицията е подшушнал нещо, или това си е чиста проба булевардна сензация…
- Възможно е и от полицията да са им дали някакви данни, защото има неща, които само там знаят. Всъщност има само едно вярно нещо – това е, че първия път, когато ме поканиха да се явя на детектора на лъжата, отказах, защото ми беше страшно зле. Бях вдигнал кръвното до тавана, бях направо разбит от всичко, което се случи. Но после, когато пак отидох, се съгласих и ми направиха тест пред детектора на лъжата.
Има си протоколи, декларация съм попълвал. Трима души свидетели имаше, полицаи.
- И оттогава следователите не са те търсили?
- Не, викаха ме, преди две седмици…
- Разкажи нещо повече за себе си…
- Завършил съм гимназия в София, служих съм във Варна, във флота, бях три години и три месеца моряк. Върнах се и започнах работа, кандидатствах в университета, приеха ме задочно и през всичкото време работех – в Гражданска защита, в печатницата на „Труд”, в завода за електромедицинска апаратура на Гара Искър. С Жоро Стоев ни запозна един общ познат, по-късно и приятел. По това време бях вече адвокат и се занимавах с регистрация на фирми. Двамата дойдоха с идеята да регистрират игрална зала – трябваше да се извадят разрешителни, разни скици, редица документи… Беше може би 1991-92 година. Или малко по-късно.
- Жоро имаше ли вече някакъв бизнес…
- Не знам какво е имал, знам, че искаше да направи тази зала в Западен парк. В един блок. Още нямаше закон за хазарта, както сега, а той смяташе с този бизнес да се занимава. Не знам тогава с какво се е занимавал, при кого е работил, с кого е работил… Не станахме веднага приятели, защото не успяхме да завършим започнатото – имаше проблем със собствеността на този имот за залата и те се отказаха, защото не успяхме да съберем нужната документация. След това дълго време не бяхме се виждали. Даже си спомням, че Жоро се ядоса, че не съм успял да събера документите. Разсърди се. Беше си такъв – избухлив, нервен. И дълги години не се виждахме, загубихме връзка, пък и нямаше повод…
- После как се развиха събитията?
- Някъде през 1996-а, една вечер, както се прибирах по „Самуил”, някой ми извика: ”Хей, адвокате, какво правиш бе?” Гледам Жоро, с една компания от три-четири момчета. Ами това заведение е мое, ела да ти го покажа. Влез, отдавна не сме се виждали. Съвсем дружески ме посрещна. Беше нощен бар, много луксозен, с танцьорки, със змии, с крокодили, мани-мани. Седнахме, почерпихме се, разменихме си телефоните. И така – започнахме по-често да се срещаме, от време на време посещавах това заведение. Дори една вечер ме помоли с неговите хора да разнасяме рекламни материали за бара, защото нямаше клиенти. А то беше много скъпо заведение, поддръжката му беше скъпа… Колко време издържа, не знам, но по-късно го изостави – вместо да печели пари, трябваше да дава още свои и го затвори. Жоро продължи да ми се обажда, обикновено вечер, пита кво правиш, ами нищо, гледам телевизия, искаш ли да мина да те взема, да се разходим някъде. Тогава с четири коли ходеше…
- С четири коли охрана?
- Да, и като спираха отвън, отцепваха предварително цялата улица. Живеех на „Оборище” и „Асен Златаров” на ъгъла. Първо оглеждаха обстановката и тогава идваше колата на Жоро.
- Той сам ли си я караше…
- Не, имаше шофьор. Един Жоро, много як.
- И къде ходехте?
- В кафета, нощни заведения. Само тримата с шофьора и охраната. После намали охраната – останаха две коли. Той не пиеше и не пушеше. Много рядко на празник, на рожден ден да си сипе малко бяло вино или 50 грама на дъното и обикновено тия 50 грама ми ги доливаше в моята чаша и ми казваше, я ти ги допий.
- Един кандидат за писател обяви, че Жоро е бил наркоман…
- Четох тази мерзост. Още тялото на Жоро не беше погребано, и тоя започна да играе ръченица край трупа на мъртвия. Това са пълни измишльотини. През последните години съм бил непрекъснато около Жоро, а ти знаеш, че човек като се пристрасти към нещо, той не може да го скрие. Имало е случаи, когато сме били заедно по 24 часа в денонощието. Е, как няма да забележа, че носи със себе си нещо. В чантичката му с документите имаше лекарства, пиеше лекарства, това е вярно. Взимаше лекарства за високо кръвно, лесно се нервираше,щом се ядоса, избухваше и му ставаше лошо.
- Кога реши да излезе на светло?
- Още преди да замина в провинцията. По това време вече нямаше охрана, само Жоро шофьорът го придружаваше. Говорили сме за това негово решение. Беше решил да дава интервюта по медиите, да разказва живота си, надяваше се , че те ще му плащат. Трябва да се живее с нещо. Никой не му е помагал, винаги сам се оправяше в живота. Помня една година бяха го така закъсали – няма никакви пари. Дори шофьорът му го напусна, защото нямаше с какво да му плаща. Но аз останах с него. Извеждах колите му, давах ги в заложни къщи, залагахме неговите телефони, телевизори, дивиди плеъри, залагахме ги по няколко пъти. Веднъж бяхме останали с 10 лева и си ги разделихме – 5 на него, 5 на мене. За да може да си купи на детето кисело мляко. Този период беше много тежък. На едната кола беше пукнато стъклото, не можехме така да я продадем. Христо Калчев ни помогна, даде ни 240 лева за ново стъкло.

 

 

blitz.bg

После му ги върнахме. Жоро имаше два мерцедеса – зелен и сребрист. И един голф, черен. Сребристия бързо се продаде, беше луксозен, ама другият беше малко потрошен и чакахме доста време да се намери купувач. Положението беше много тежко.
- И към кой журналист най-напред се обърна? Към Слави Ангелов ли?
- Не. Щом решихме да действаме, отидохме в „Труд” при Ани Заркова. Всъщност отидох сам, а той ме чакаше отвън. Аз все напред върях – като ледоразбивач /смее се/. За всичко все мене ме ползваше. Нямаше кого другиго да изпрати. Беше предварителен разговор, не споменах никаква сума, но бе ясно, че става дума за плащане. Трябваше да разберем дали въобще ще се съгласят. Тя по-късно се обади и разбрахме, че Тошо Тошев казал – вестникът не само нямал политика да плаща, а обратно – който иска да се публикува нещо, той си плаща. И тогава отидохме при Слави Ангелов от “24 часа”.
- Какво се случи на тази среща?
- Качих се в редакцията при него и му показах златния пръстен на Жоро, подарен му от Поли Пантев. Носех го като доказателство, че Жоро ще говори сериозни неща, че не е случаен, че има какво да разкаже. И не е някакъв измислен, някакъв луд самозванец, както го изкарват сега.
- Те изкараха, че Георги Стоев не съществува, че е откраднал името и биографията на друг негов съименник, че е лъжегерой от подземния свят…
- Слави се заинтересува и се съгласи на среща. Видяха се Жоро в една сладкарница зад Полиграфическия комбинат и останаха там да си говорят. Аз излязох, изчаках ги за свършат и когато Жоро излезе, ми съобщи, че може да стане нещо. Уговорили се пак да се видят. Слави принципно се съгласил. Само трябвало да види дали ще може да намери някакви финанси. Не знам дали е ставало дума за 50 000 или за 5000 лева, но са говорили за пари. Най-накрая Слави осигури 1000 лева и ги получих от касата.С пълномощно и дори им дадох адвокатски договор за правна помощ. После те си продължиха срещите. По-късно Слави ми бе казал, че ще пише книга, но и Жоро също му бе заявил, че има също идея за книга, че неговите твърдения излизат по вестниците, но не се цитира неговото име, и тая повече няма да я бъде.
- Как стана връзката с Христо Калчев?
- Аз ги запознах. Христо ми беше комшия и Жоро поиска да ги запозная. Срещнахме се в кафенето, където Христо редовно ходеше. И лека-полека си станаха дружки. Може да се каже приятели. Имаха си приказка, виждаха се, обсъждаха различни неща. Жоро и на него му даваше информация. Христо поначало пишеше измислени сюжети, не визираше конкретни личности, може би под други имена. Но той се интересуваше повече от техническата страна на нещата. Например как се организира някаква акция, как се осъществява, случки от кухнята на бригадите. Искаше някакъв конкретен епизод или ситуация, които после вкарваше в книгите си. Един вид консултации.
- Христо плащаше ли за информациите, които използваше?
- Не. Дори ние сме го черпели. По едно време малко се понапрегнаха нещата, малко се бяха сбъркали тогава. Спомням си, че Христо написа на ръка една декларация, че информацията, която е ползвал за книгата си, е получил от Жоро, нещо такова… На ръка я написа, защото Жоро искаше да има черно на бяло свидетелство, иначе излиза, че нищо не е помогнал, нищо не е направил за Христо. Но не знам да е било за пари. По скоро беше нещо лично между тях. Христо работеше в офиса на Огнян Младенов, там пишеше, там диктуваше.
- Жоро, след като реши да излезе на светло, предполагаше ли какво може да му се случи?
- След първите книги – не. Той очакваше реакция от неговите хора, от полицията, от прокуратурата, а то – отникъде нищо. А искаше да го чуят. Почти всеки ден ме питаше, днеска ще се обадят ли, а, какво ще кажеш, ще звъннат ли, не знам, отвръщах му, какво мислиш, настояваше той. Абе, нямат интерес, няма да звънят. По това време около година и половина бях в Троян, чувахме се редовно по телефона. Съобщаваше ми кога и къде ще има интервю да го гледам по телевизиите, чувахме се всеки ден, най-малко по два пъти.
- Кога решава да сътрудничи на полицията и прокуратурата срещу Маджо?
- Бяхме с другия Жоро, когато ни каза, че го викат в полицията и го закарахме там. Престоя 3-4 часа. Върна се и никакви подробности не ни разказа, само това, че се е държал малко по-арогантно, на положение. Каквото и да са го разпитвали, им отвръщал, че няма току-така да им говори тези неща. От следствието сега признаха, че се е държал доста арогантно, преди това мълчаха, сякаш не е било въобще вярно. Жоро още в колата каза: ”Няма да ми се качват на главата, айде де!” А след това направиха още две срещи. В едно кафене до „Плиска”. В неформална обстановка.
- След убийството излезе информация по вестниците, че в това кафене сте ходили редовно и затова там са го причакали…
- Не сме ходили редовно, минавахме от време на време там, защото правят много хубави сандвичи. И някой път сутрин, когато се срещаме там, Жоро предлагаше, дай първо да хапнем, че да не си пия на гладно лекарствата.
- Много хора се питат защо се захвана точно с Маджо…
- Не ми е споделял, да ти кажа, защо точно срещу него. Може би защото се откроява над всичките в подземния свят. Жоро разказваше реални неща. В първите книги разкри как са се развивали историите в групировките, после
това, което го написа за Гоцев, прехвърли мярка. Но така си беше решил – да върви докрай. Като че ли да се докаже по някакъв начин, пред тях ли, пред останалите, не знам… Не ми е споделял защо постъпва така. След някое поредно интервю му виках, абе ти какво направи пак, сума ти простотии пак изприказва.
- Във въпросната публикация в жълтия вестник се намеква за някакви 200 000 лeва, които ти си бил отмъкнал…
- Абсурд. Не ми е споменавал никога колко пари има. Предполагам, че е имал, защото ми беше поставил за задача да се ослушвам за малко жилище, да не стоят повече с жена му и детето на квартира, и то тук, в кв. "Изток", където е израснал. И преди да се роди детето, и след появата на Жаки, живееха на квартира. Имаха един малък апартамент, който беше купил с кредити, със заеми оттук-оттам, беше в “Дървеница”, но след това го продадоха.
- А какво стана с двете му коли, които са се водели на твое име?
- Бяха БМВ-5 и Мерцедес-230, джип. Колата я прехвърлих на името на майка му и баща му, а джипът е на името на жена му и Жаки.
- Какъв баща беше Жоро Стоев?
- Такъв родител не съм виждал, поне между моите познати. Толкова влюбен баща в детето си не познавам в моето обкръжение. Всяка вечер, като се прибираме, непременно трябва да мине да купим нещо на детето – каквото и да е, от шоколадче и бонбонки до дрешки и играчки. Щом види през деня нещо, което му харесва, веднага го купува. Чуваше се по десет пъти на ден с нея. Голяма любов.
- Какво си спомняш от онзи кошмарен ден, когато убиха Жоро? Ти ли го взе с колата или той мина да те вземе?
- Не. Предишната вечер бях оставил колата при него, аз се върнах пеша.
- След като се видя с мен в кафенето на Халите?
- Да, аз го закарах до тях, както повечето пъти. На следващия ден ми се обади и тръгнах оттука /ул.”Чехов” – б.а./.
- В колко часа?
- Чухме се в 12 и 10, тръгнах към 12 и 15.
- Определи ли той къде ще бъде срещата?
- Да, но когато ми се обади втория път. Преди това каза, чакай ще ти звънна след десетина минути. След това пак се обади, уточни какво ще правим, какви задачи имаме, каза добре, хайде ще се видим пред "Капри". Друг път, в интерес на истината, не споменавахме къде точно ще се срещнем. Обикновено – хайде на паркинга, хайде пред бялото, както обикновено. Паркингът беше пред училището на Жакито, където я оставяхме или я взимахме за вкъщи. Бялото беше едно кафене пред хотела.
- А този път…
- Този път ми рече: хайде в локалното пред "Капри" ще се видим. Добре, отидох там, той дойде с колата. Паркира я, всъщност не я паркира, а я остави по средата на локалното. Излезе и отсече, лошо ми е, край, повече кола няма да карам! Аз я паркирах, да не е съвсем на пътя. И той тогава ми съобщи: днеска ще се видим с Румен Леонидов, обаче той има някаква работа и не сме се уточнили кога и къде. “Я ми дръж чантичката да звънна на Леонидов”, каза, и точно в този момент нещо гръмна. Първо си помислих, че е пиратка и подскочих, дори си представих как Жоро ще ме скъса от майтап, че от една пиратка съм се шубелисал, но когато проехтя вторият изстрел, скочих инстинктивно встрани към един паркиран микробус. Вече бях вече сигурен, че ще ме отгърмят. След втория изстрел ми писна ухото, топла струя мина покрай бузата ми и нямах никакво съмение, че някой стреля. Казват, че били три изстрела, но третия не съм го чул. Зад микробуса се извъртях и погледнах назад – видях хора, но никой с пистолет в ръката. Викат ми сега – как не можа да видиш?! А аз не помня дори колко души имаше. Гледах Жоро как лежи, бях в такъв шок, струваше ми се всичко като на кино. Името ми да бяха питали, нямаше да мога да го кажа. Това е, което си спомням, след това видях две момчета да се отдалечават, но не мога да знам дали са били те.
- Полицията има ли подозрения, че ти имаш пръст в убийството?
- Те са длъжни да проверят всички версии, включително и мен. Проверяват и издателите от “Ню медиа груп”, и познатите, всички по този ред. Но защо жълтият вестник се концентрира върху мен, не мога да разбера. Можеха да напишат всички версии, върху които се работи, но едва ли не да ме изкарат съучастник, сякаш това е установено и доказано, егати простотията!
- Ако ти си съучастник, би трябвало да подадеш сигнал къде точно имате среща, за да ви причакат там? Не е ли по-логично, че някой ви е подслушвал телефона и е казал за мястото на срещата?
- Не съм се обаждал на никого. Взеха ми телефона в полицията и не знам какво са гледали в него. Но кой може да подслушва, освен някой държавен служител или от полицията, или от съответния оператор. Жоро смяташе, че и двата му телефона са подслушвани. Но как за 10-15 минути може да се организира такова покушение? Убийците или убиецът трябва да е бил някъде тук, на 5 минути път, за да стигне навреме. И нещо друго – може да са следили мен, от къщи да са ме проследили, може след колата на Жоро да са карали. Ако някой реши да убие някого, дълго време се проверяват маршрути, навиците на обекта, всички подробности. Това не е организирано от днес за утре. Или за 15 минути. Може да са го проследили до тях след изявите му по някоя телевизия. Жена му могат да проследят до апартамента, той живееше повече от половин година там. Всичко е възможно.
- Жоро не взимаше ли все пак някакви предохранителни мерки?
- Ако някой е решил нещо, няма отърване. И 30 души охрана да има, само повече жертви ще отидат. Няма да е само той, а ще паднат и около него хората.
- Жоро доста се колебаеше на кого от издателите да даде тази книга.
- Колебаеше се, но аз им я дадох на "Уикенд". И убедих семейството. Жоро беше твърдо решил да я даде в „ШОУ”. От „Уикенд” пратиха човек у нас и текста го свалиха от моя компютър. Ако са ме търсили за тая клевета, която публикуваха, можеше да се обадят на Светла, вдовицата на Жоро, на майка му. Когато искаха ръкописа на книгата, съвсем редовно се обаждаха и настояваха да се видим. Можеха да звъннат на Огнян Младенов, на тебе можеха да звъннат, а сега лъжат…

Едно интервю на Румен Леонидов

Коментари 0 за
“Адвокат Добрин Додев: Проверяват издателите на Жоро Стоев за убийството му”

  1. Направи ми впечатление,че нищо не е знаел от миналото на Стоев,не го е питал, не му е казвал доста неща,а са били големи приятели?! Помагал му е за всичко,дето се казва и пломбите на зъбите му е знаел?! Може ли адвокат да не си зададе въпроси преди да завърже приятелство с който и да било,особено с човек от подземния свят? Адвокатът би трябвало да знае абсолютно всичко за приятел,за да може да му дава съвети в негова полза?! Така става в живота – мъртвите не могат да се защитят! И всеки може да говори както му изнася! Все някога истината ще излезе – няма неразкрито зло!

  2. zashto ne ostavite coveka da si pochiva v mir…ta ybiicite gi znaem ot samoto nachalo …ili okolo vsichko tova papkate parichki -smeshnici

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *

Можете да използвате тези HTML тагове и атрибути: <a href="" title=""> <abbr title=""> <acronym title=""> <b> <blockquote cite=""> <cite> <code> <del datetime=""> <em> <i> <q cite=""> <strike> <strong>